Отговор на този въпрос потърси специалният пратеник на Дарик радио в Ханой Кирил Вълчев, който отразява посещението във виетнамската столица на министъра на труда и социалната политика Емилия Масларова.
Виетнам е с 85 милиона население – над десет пъти по-многобройно от българското. На почти 333 хиляди квадратни километра територия – само три пъти по-голяма от българската. При ръст на населението всяка година с 1 милион души.
46 милиона в трудоспособна възраст, от които половината са под 34 години – при 84 пенсионери на всеки 100 работещи в България. 1 милион и 700 хиляди нужни нови работни места годишно – за разлика от българската ситуация, в кoято се търси работна ръка, особено с някаква квалификация.
Доход на глава от населението годишно 835 долара – далеч под този в Европа, включително и вече в България. 70 процента живеещи в селата, но произвеждащи само 20 процента от продукцията на страната. Почти 15 процента живеещи с един щатски долар на ден. При инфлация, заради която се пазарува с банкноти в хиляди.
Климат горещ и влажен с много природни бедствия.
Заразни епидемии – от повсеместен хепатит до птичи грип. Новина под главата на излизащия на английски език „Сайгон дейли” тази седмица беше за случай на холера в първия по големина град Хо Ши Мин.
Следи от изтощителни войни срещу китайци, японци, французи и американци за по-малко от един век.
Политическа система с една партия и то комунистическа. Парламент, в който девет десети от почти петстотин депутати са избрани с бюлетината на тази партия, а останалите от нейни сателитни обществени организации. За разлика от българския парламент с такова политическо разнообразие, че парламентарните групи вече са осем, а партиите в тях много повече.
На фона на всичко това имате ли изобщо съмнения, че виетнамцит
netinfo
е рано или късно ще дойдат в България?
Когато човек види по улиците на Ханой и Хо Ши Мин, някогашния Сайгон, хилядите мотори със семейства с малки деца, няма начин да се съмнява, че тези хора не могат да не потърсят начин да разширят присъствието си извън тясната ивица земя в управлявания до преди половин век от Франция Индокитай. А когато осъзнае, че дръзкото им шофиране, при което всеки гледа само напред без да спира, да се връща или колебае, е може би израз и на целеустремен характер на цял народ – вече е съвсем сигурен:
Виетнамците идват!
Тяхната жизненост дава на страната им отлични икономически резултати според оценките на световните пазари и експерти, но не стига, за да живее отделният виетнамец добре.
Затова Европа, включително и България, може да се опитва да ги ограничава със сложни регулации, сурови изисквания, квоти или каквото и да било друго – те пак ще дойдат.
Това изглежда толкова демографски неизбежно!
Защото застаряващата Европа вече не само привлича милиони бедни хора, но и за мнозина се оказва единствена възможност за оцеляване от глад, жажда, природни бедствия, болести ...
А за европейците работници като виетнамците се оказват решение на безизходицата, в която са се отзовали след като просто няма кой да обслужва охолния им начин на живот ...
Демографският срив в Европа и демографският бум в Азия не могат да не се срещнат и на българска територия.
След като преди 15 години си тръгнаха последните от 35-те хиляди виетнамски р
netinfo
аботници, дошли през 80-те години на миналия век по силата на междудържавно споразумение, сега се оказва, че в България отново има работа за тях. Български работодатели са готови да плащат на виетнамци по няколкостотин долара вместо получаваните от тях във Виетнам стотина, за да имат работна ръка за строителство, туризъм, текстилна индустрия.
Виетнамските власти, обаче, държат на модела от социалистическо време и настояват за междуправителствена спогодба, която да регламентира износа на виетнамска работна ръка. Българските управляващи не могат да сключат такава спогодба, защото се чака общоевропейско решение за имиграцията и то не само виетнамската, а и май не искат да сключат такава спогодба заради неминуемата отрицателна обществена реакция, според която е по-добре парите за заплати, осигуровки, такси, пътни, нощувки и дневни на виетнамците да отидат за седемте процента безработни българи. Единственото, за което има съгласие между българското и виетнамското министерство на труда е, че двете страни трябва да развият сътрудничеството си.
И това не е случайно, защото България присъства във Виетнам на всяка крачка. В правителствата неизменно има министри, които са завършили висшето си образование в България. Дори ректорът на архитектурно-строителния университет в Ханой е български възпитаник – състудент на ректора на софийския университет по геодезия, строителство и архитектура. На всяка крачка можеш да попаднеш на специфичния виетнамски говор на български език. Хилядите, работили и учили в България преди падането на комунизма у нас, пазят чудесен спомен за страната на розата, както поетично се изразяват, и биха се върнали с удоволствие отново. Заедно с още много виетнамци.
А България не е готова да посрещне отново виетнамците. Заради настояванията на бизнеса, най-вече от строителството, министърът на труда и социалната политика Емилия Масларова беше в Ханой, за да възстанови съструдничеството в трудовата област. Подписаното писмо за намерия, обаче, съвсем не дава знак за старт на вноса на виетнамци, нито дава отговор на многобройните въпроси, които съпътстват евентуалното пристигане на хиляди виетнамски работници – за настаняването им, за осигуряването им, за сигурността им, за обучението им – тяхната и на тези, които ще ги приемат, за връщането им... Не е ясна и цената на труда им, който работодатели в България си представят, че ще им излезе почти без пари без да смятат всички съпъстващи разходи от транспорта до храната и жилището. Не е сигурен и ефектът от работата им, защото по това, което се вижда с просто око по улиците на Ханой трудно може да се направи извода, че коефициентът на полезно действие на повечето представители на този народ е по-висок от българския. Съмнителна е и квалификацията, която могат да предложат, за да вършат добре работата си, така че към инвестицията във виетнамците ще трябва да се прибавят и сериозни разходи за обучение – включително и на български и английски език, защото иначе не е много ясно как ще се оправят, особено в сфера като туризма.
Затова изглежда далеч по-разумно България да се опита да отложи решението за идването на виетнамците, като не им създава никакви по-специални улеснения (и без това доста дискусионни заради членството в Европейския съюз). Законите у нас и
netinfo
без това позволяват в момента десет процента от работещите да бъдат чужденци стига за същата работа да няма кандидат – българин или гражданин на друга държава от Евросъюза и Агенцията по заетостта да е дала предварително разрешение. Но българският бизнес си струва да помисли за по-малко екстравагантни решения на проблема с работната ръка от вноса на виетнамци – като, например, да инвестира в обучение и по-добри заплати и условия на труд за българите, които от своя страна бягат да работят в Западна Европа, Близкия Изток и Северна Америка или просто стоят безработни в България.
Това отлагане съвсем не означава, че рано или късно виетнамците няма да дойдат. Почти половин милион вече са пръснати в четиридесетина държави, насърчавани от правителствената политика за контролиран от държавата износ на работна ръка.
Подобни на други нарастващи с всеки ден азиатски народи, виетнамският няма да може да бъде задържан в отеснелите му граници в Индокитай. Въпросът е само дали за неминуемото преселение ще са нужни десетилетия или векове. И топящата се Европа ще може единствено да отлага идването им, за да заемат от жизненото пространство на европейските народи, включително и българския, които не осъзнават, че най-голямата заплаха идва от собственото им поведение на отказ от семейство и деца.
Така че виетнамците е много вероятно да дойдат на наше място!
Въпросът е колко по-късно може да стане това.
