Да бъдат отнети лекарските права на един български лекар, излекувал хиляди българи за 37–те си години стаж. Това решение на Етичната комисия към Българския лекарски съюз тези дни беше поднесено „в сандвич” на обществото между традиционния вече тревожен проблем за смешно малкия бюджет за здравеопазване за следващата година и това, че БЛС официално е станал член на Постоянния комитет на европейските лекари.
Елементарно, като ход, но и доста показателно. Защото русенският д-р Антон Въжаров е наказан от свои колеги заради неласкателни думи към ръководството на същия този Български лекарски съюз, без дори да бъде изслушан. Синдром, вече познат, заболяване, което има име – тоталитарност!
Един български лекар си позволи да изкаже мнение, че председателят на Българския лекарски съюз трябва да си ходи вече. Че в организацията трябва да има прозрачност и ясни приоритети, че съсловието има по-големи проблеми от това колко дълъг да бъде мандатът на председателя - Кехайов. Резултатът – решението да бъде отписан за три месеца от лекарския регистър. Наказание, което се прилага и за лекарска грешка, която може да коства човешки живот.
От 17 години българското общество се опитва да забрави онова време, в което наказваха за думи и мнение. Времето на чл. 1 от Конституцията на Народна Република България за ръководната роля на Партията, срещу която и думите бяха за затвор.
В БЛС обаче времето явно не е забравено, просто малко е забавено. По аналог с онези години сега това е единствената съсловна организация, в която всеки лекар, ако иска да бъде лекар, трябва да членува. И по презумпция да я обича и пази, респективно - ръководството й.
Това заболяване си има диагноза. И лекарите със сигурност би трябвало да я знаят. И вече да са я поставили.
Защото за това по какви правила работят те, дали заплащането им отговаря на труда им, дали авторитетът им сред пациентите е такъв, какъвто им се иска и дори дали пациентите с подозрение ще гледат всяка тяхна диагноза зависи и от това могат ли да поставят точната диагноза на онова, което се случва в съсловието им.
Със сигурност няма пациент, който с удоволствие и скрита любов да гледа как вместо за преглед, личният лекар пише в 70% от времето си някакви справки. Със сигурност, да вадиш пари от джоба си, за да доплатиш лечението си в порутена и със съмнителна хигиена, заради отдавна ненаправен ремонт болница, да търсиш втори и трети лекар, за да си сигурен в поставената ти от първия диагноза, не означава, че за лекарите ние, пациентите мислим вече като за хора, положили Хипократова клетва.
Със сигурност в Българския лекарски съюз трябва да получат отговор въпросите дали председателят, наистина търгува с гориво с държавните болници. Наистина ли заради дълго непрактикуване вече е изгубил лекарските си права? Откъде идва финансирането на новия лекарски дом, на пъпа на столицата, и как ще се ползва той?
Все въпроси, за чието поставяне на глас един български лекар е наказан от други български лекари с лишаване от право да лекува.
Аз, като пациент питам защо? И по-сериозна ли е тази грешка от истинските лекарски грешки, за съществуването на които други пациенти питат същата тази Етична комисия, и не получават отговор?
Недоумявам и защо по-голямата част от лекарското съсловие сега шушука по коридори и кабинети и не зададе на глас въпросите си! Към онзи единствен лекарски съюз, в който по закон трябва да членуват и който трябва да ги защитава. Тях, а не ръководството си.
А също така ми е много любопитно, как в постоянния комитет на европейските лекари ще погледнат на този случай. И дали с удоволствие ще се похвалят, че БЛС е техен член?
Годината е 2006-та, месецът – ноември. Малко преди да станем официални членове на ЕС.
