В края на световното първенство по футбол, докато всички - от президента на републиката до най-малкия провинциален вестник - разискваха удара с глава на Зидан, се запитах дали това второ берлинско празненство - след това от 1936 г. - не поставя началото на поредна катастрофа.
Вярно, че Европа, застаряваща и извлякла поуки от историята, вече не воюва, но други го правят навсякъде около нас. Трябва ли тогава да бъдем слепи и да не виждаме скупчването на облаци над главите ни седемнайсет години след края на студената война?
И наистина в интервал от няколко дни едно след друго последваха:
- Изключително сериозна криза около Северна Корея, последната сталинистка диктатура на планетата, след извършените от нея опити с междуконтинентални балистични ракети на 4 юли. Новите севернокорейски ракети "Таеподон-2" с обсег от 6000 км биха могли да позволят на севернокорейския диктатор Ким Чен Ир да удари, в случай на нужда с атомно оръжие, цели в Южна Корея, Япония или Аляска.
Имайки предвид опасността от шантаж с атомно оръжие, в случая става въпрос за значим стратегически развой на нещата, за основно преразглеждане на стратегическите равновесия в азиатско-тихоокеанския регион, което би могло да доведе до бързо разпространение на ядреното оръжие в Япония, следвана от Южна Корея и дори Тайван, да не говорим за разпространението на севернокорейските технологии в страните от Близкия изток, с които Пхенян поддържа тесни отношения, като например с Ислямската република Иран и с Пакистан.
- Втори важен елемент, също така в голяма степен засенчен от световното по футбол, беше засилването на продължаващата от десетилетия насам война между Индия и Пакистан за контрола над Кашмир. Тази война днес буди още повече безпокойства, тъй като противопоставя две ядрени сили. Тя се прояви чрез последните изключително кървави самоубийствени атентати в Мумбай, при които загинаха 148 души. За извършители се смятат ислямистите, подкрепяни според Делхи от пакистанските тайни служби. Няколко дни преди това Индия извърши опит с нова балистична ракета с дълъг обсег, за който тук никой не спомена. Все признаци за ново покачване на напрежението в Южна Азия, където обстановката е в състояние всеки момент да се влоши рязко.
- Третият елемент е възобновяването на израелско-арабския конфликт, но в непознати до този момент условия. Прекомерните репресии на Израел доведоха само до радикализиране на палестинското обществено мнение и засилиха Хамас, изолирайки палестинския президент Махмуд Абас, въпреки че той е единственият събеседник на Израел в мирния диалог. Но фронтът в Газа е нищо в сравнение с ескалацията, предизвикана в навечерието на срещата на върха на Г-8 в Санкт Петербург от шиитското движение Хизбула, челен отряд на Сирия и Иран в Ливан.
За първи път от 1948 г. Иран, която е една от силните неарабски държави и знаменосец на антизападната шиитска революция, се самопокани в израелско-арабския конфликт. За първи път досега отделните войни в Близкия изток /между Израел и Палестина/ и залозите на Персийския залив се оказват обединени от умишлените провокации на ислямски Иран, кандидат за атомна сила и за роля на регионална суперсила.
Иран много ловко успя да приобщи арабската улица към своята кауза, отклонявайки вниманието от ядреното си досие, което трябваше да бъде разгледано в Санкт Петербург. Но в основен аспект всички съставки са налице, за да се изроди конфликтът в израелско-иранска война, след като евентуално бъде замесена Сирия, особено след като няколко членове от иранското правителство негласно намекнаха за възможни удари срещу Израел. Имайки предвид осъществяваната в момента в Иран нелегална военна ядрена програма, би следвало да гледаме на това, което преживяваме днес, като на генерална репетиция за онова, което може да ни очаква пред следващите месеци и години - преди или след? - като Иран се добере до ядрен статут.
Никога в историята след Втората световна война светът не е виждал подобно натрупване на толкова тежки кризи: Северна Корея, Индия-Пакистан, Израел-Иран, да не забравяме и Ирак, Афганистан, Дарфур и много други нерешени конфликти - от Балканите до Кавказ и Кот д'Ивоар. Ако към това добавим истинската икономическа война, която се води в момента за достъп до суровини, подемът на Китай и Индия, както и цената на петрола, достигаща вече 80 долара за барел, можем да си дадем сметка за истинските мащаби на барутния погреб, на който седим.
Най-лошото при това положение е, че нито една от големите международни структури, които гарантираха сигурността от 1945 г. насам, днес не изглежда в състояние да контролира хаоса: всички добре осъзнаваме ограниченията на ООН /неспособна да се реформира, организацията не е в състояние и да се намеси в Дарфур, където 3 милиона души за застрашени от гибел/; НАТО, която си търси както основание да съществува, така и консенсус и мисия; ЕС, изпаднал в застой след провала на референдумите за европейската конституция, няма свой проект, нито армия, нито воля.
Липса на структури, но и липса на лидерство и завръщане на системата "всеки за себе си": Америка влезе във война с тероризма. Но тази едностранна война, без съюзници, без политическа стратегия, която се опира само на илюзорно технологично превъзходство, вече преживява провал в Ирак, поставена е под въпрос в Афганистан и търпи все повече и повече критики в самите Съединени щати. Тя подклажда антиамериканската омраза и отблъсква съюзниците. След като нещата в Ирак приключат, можем да се изправим пред една затворена в себе си Америка, която ще се изолира още повече от другите демократични държави заради своя "интернационализъм на ботуша".
От другата страна Китай и Русия, вече в коалиция, за да се противопоставят на Америка, действат единствено в защита на националните си интереси, сякаш международната сигурност е просто някаква игра за надмощие: те смятат, че всичко, което пречи или застрашава Америка и Запада, трябва да е в техен интерес. Що се отнася до Европа, тя се преструва, че нищо не вижда, мечтае си за постнационални държави без ядрено оръжие и едностранно се обезоръжава по бюджетен път, всичко това на фона на най-различни разцепления, илюстрация за което е подемът на крайнодесните партии почти навсякъде из Европа.
С други думи, необходимо е спешно да се осъзнае какво ни се случва и най-вече да се уредят възможно най-бързо кризите пред нас, като се започне с тази в Близкия изток. Петте страни постоянни членки на Съвета за сигурност, както и Г-8, не могат да си позволят лукса да останат безпомощни наблюдатели на възникналите конфликти. Отдавна е отминало времето да се правят съчувствени изявления за Южен Ливан. Време е да се действа.
Или ливанското правителство ще покаже, че е способно да поеме отново контрола над собствената си територия и само да разоръжи Хизбула - което е изключено; или светът ще остави Израел да свърши това вместо ливанското правителство, разрушавайки Ливан, което е възможно най-лошият вариант; или международната общност ще се намеси в Южен Ливан, ще установи примирие и ще обедини условията, за да може Ливан да си възвърне суверенитета.
Тази "международна общност" трябва да бъде поведена във военен и политически аспект от Европа и в частност от Франция, заради тесните й връзки с Ливан. И това трябва да стане бързо, в противен случай ще станем свидетели на познатото "дежа вю" от периода между двете войни. /БТА/
