Може би повечето от вас снощи си запълниха два часа от живота с едно на пръв поглед не особено полезно занимание – гледането на футболен мач. Нали точно този мач имаше голямо значение, имаше значението на символ за това как българите пробиха, влязоха в някаква Европа, за която уж бяха мечтали почти толкова време, колкото измина от онова мътно време на Беров и Виденов. Снощи в моя квартал се хвърляха бомбички и се стреляше на поразия, стреляше се от радост, че един български отбор катастрофира в първата си крачка в европейската компания.
Въобще не искам и няма да говоря за футбол, дори не е важно дали можеше да си спестим някой и друг гол от петте, дали ако беше станало нещо си тази загуба нямаше да бъде точно такава, дали ако „Левски” беше „забъркал бетон” и играеше с 11 „опълченци” в защита можеше да бъде 0:3 или защо не дори 0:1. Дали ако австрийският съдия, в свободното си време подвизаващ се по съмнителни театрални сцени като актьор-аматьор, та дали ако този Конрад беше дал дузпа, когато тъмнокожият французин Тюрам сгази Станислав Ангелов... дали щеше да е по-достоен краят на тази история. Това въобще не е важно – много по-важни са празничните салюти в българските градове при всеки гол в българската врата и радостната канонада след края на драмата. Що за хора живеем на това малко парче земя и накъде сме тръгнали? Що за комплекси тресат българите, които били тръгнали към някакъв Европейски съюз? За какъв 1 януари 2007-а ще ми говорят разни политици – истинският 1 януари ще настъпи, когато българите застават зад други българи навсякъде и във всичко. Когато българите излизат по улиците и се радват при победи на други българи или пък кротко си наливат по едно питие за утешение при неуспех и имат волята и духа следващия път да са по-добри.
Навсякъде – и на футболния терен, и на масата за преговори с еврочиновници. Снощи ме беше срам от салютите на комплексарщина, защото половин България стискаше палци за българския отбор „Левски”, другата половина си мечтаеше за 0:10. Както утре ролите ще се сменят – едните ще реват с пълно гърло за ЦСКА, другите сигурно ще се подсмихват с тайната надежда турците от „Бешикташ” да се подиграят с българския отбор ЦСКА. Това е истинска духовна перверзия, направо манифестация на класическото чувство за малоценност и нищожност, да не кажа селяния, която е по-скоро манталитет, а не родно място... Не искам това да е моята България – по-добре моята България да се напива от мъка, когато падне, вместо да пуца от балконите. За да ни останат повече патрони за времето, когато ще започнем по-често да бием. Навсякъде – и на стадиона, и в Евросъюза.
