Дълбоко вкоренената вражда между Съединените щати и Иран е едно от най-трагичните и опасни наследства, преминали от стария в новия век. То е трагично, защото двете държави имат толкова много общи връзки и интереси, и е опасно, защото толкова лесно разпалва въоръжени конфликти в Близкия изток - иранско-иракската война, гражданската война Ливан от 1975 г. до на 90-те, и отново Ливан днес.
Представата на Вашингтон за Ислямската република като един от смъртните му врагове съвпада с гледната точка на еврейската държава, че не трябва да се допусне Иран да оспорва стратегическата хегемония на Израел, и най-вече, не бива да му се позволи да се сдобие с ядрено оръжие.
Израелската армия навлезе в Южен Ливан не само защото израелски войници бяха взети в плен, а ракетите на Хизбула заплашват Израел. Това определено беше важно, но имаше и по-фундаментална причина. Възможността, която акцията на Хизбула изглежда предлагаше - да се нанесе показен удар на Иран, смачквайки ливанската му марионетка. Може да се твърди, че именно тази възможност се е въртяла в умовете на членовете на израелския кабинета на генералния щаб на израелските въоръжени сили. Може да се твърди също така, че същият импулс накара САЩ, последвани от Великобритания, да бавят и да спъват дипломацията, която можеше по-рано да сложи край на бойните действия. Ударът по Иран беше по-важен от спасяването на мирните жители в Ливан и Израел.
Все пак, идеята, че Иран е напълно обсебен от идеята да унищожи Израел, или че е неспособен да си представи приятелски отношения със САЩ, е далеч от истината. Открита дискусия за правото на съществуване на Израел започва в Иран винаги, когато отслабне контролът над медиите и интелектуалния живот. Още по-разгорещената дискусия за необходимостта от сближаване със САЩ е характерна черта на иранската политика от края на иранско-иракската война преди 17 години. Президентът Рафсанджани се опита да подобри отношенията, като предложи петролна сделка, а президентът Хатами призова за диалог между цивилизациите.
Нито еден от опитите не бе успешен, защото заради колебанията във вътрешната политика, когато едната страна беше готова да направи ход, другата не беше.
Но който и да е виновен за тези пропуснати предишни възможности, иранците, които изразиха съчувствие към американците със спонтанни демонстрации след 11 септември 2001 г. и предложиха практическа помощ в Афганистан, едва ли са очаквали, че ще ги заклеймят като членове на "оста на злото" в прословутата годишна реч на Буш "За състоянието на съюза" през 2002 г. Тя беше пример за абсолютно безотговорна риторика, която пропиля шанса за ново начало с Иран и отрови отношенията с него, които до този момент все още бяха управляеми. Речта провали и усилията на иранските реформатори, които се надяваха, че едно споразумение с Америка би засилило позициите им и би позволило на власт да дойде новa, по-безкомпромисна порода ирански политици.
Както твърди професор Али Ансари в книгата си, която предстои да излезе, американските неоконсерватори помогнаха на иранските неоконсерватори да консолидират позициите си. И когато европейците успяха да склонят САЩ да направят жест към Иран, за да улеснят преговорите за ядрената програма на страната, този жест дойде твърде късно. Завоят надясно бе достигнал логичния си завършек с избирането на Махмуд Ахмадинеджад за президент. Американците и израелците могат да твърдят, че сега трябва да си имат работа с Иран на Ахмадинеджад, не на Хатами или Рафсанджани. Но Ахмадинеджад е само една от фигурите в иранския елит.
Другият Иран, които желае приятелство със Запада и не е непреклонен по въпроса за Израел, още съществува и не е съвсем лишен от сила. Във всеки случай, за да се уреди конфликтът в Ливан, трябва да се потърси мнението на Иран. И ако искаме застрашителното съперничество между Иран и Израел, довело до прекратените преди по-малко от седмица боеве, наистина да бъде прекратено, рано или късно ще трябва да има фундаментална сделка между САЩ и Иран. /БТА/
