Здравейте в този малко мрачен ноемврийски ден. Ден като ден през есента, когато слънцето не може да пробие през мъгливото небе и си набавяме светлина по жицата. Домовете и работните ни места светят и това е най-нормалното нещо на света, откакто човечеството е открило електричеството.
В нашата малко особена държава, в която обикновено цари хаос, но нещата все някак си се нареждат, започваме все по-често да се вглеждаме с тревога в „естествените” неща като топло, светло и чисто. И понеже от няколко седмици ме плашат, че скоро няма да имам ток, все по-често започнах да се заслушвам в посланията на отговорните държавни мъже по отношение на доставките на електричество. В тази, простете за клишето, „многопластова тема” е трудно да се ориентира човек. В не много далечната 2002 г. България е поела ангажимент да затвори трети и четвърти блок на АЕЦ „Козлодуй”. Тогава царската власт се оправдаваше с ангажименти от Берово време и по-конкретни „джентълменски споразумения” от годините на Костовата власт.
Оттогава насам кой ли не е искал да вземе властта с обещанието, че ще предоговаря глава „Енергетика”. Всяка българска опозиция през тези дълги години е подскачала високо над парламентарните банки с крещящи обещания, че трябва да се защити националното достойнство и да се отмени ангажиментът да затворим двата блока на атомната централа. Естественият политически кръговрат оттогава многократно ни е доказвал, че никой нищо не може да предоговори. Да сте мислили навреме, ни били отговаряли откъм Брюксел и Страсбург, поне така разказват българските политици.
Сега министър Румен Овчаров, който, между другото, докато беше виден опозиционер, обичаше да громи тогавашната власт с изявления, че не трябва да допускаме затварянето на 3 и 4 блок и трябва да предоговаряме условията, възнамерява да пише на Европа, че Балканите са застрашени от енергийна криза. Интересно на какво разчита, при положение, че европейците години наред не се трогват от българските енергийни тревоги. И до ден-днешен не може да бъде забравен Гюнтер Ферхойген, който страховито казваше преди 4 години, че просто до края на 2006 г. двата реактора на „Козлодуй” трябва да са на позиция “off”.
Дотук с официалния пласт в този многопластов проблем. Неофициалният е малко тъжен, но пък особено важен за всички нас, които живеем, спим, работим и мързелуваме на осветление. Какво да си мисли обикновеният български човек от обикновения български град и село, когато всеки ден го плашат, че няма да има ток? Дали го интересуват писмата до Брюксел и многото приказки, че когато се построи АЕЦ „Белене”, България ще стане енергиен център на Балканите? Дали не се пита как точно ще я кара до 2013 година, когато с новата централа страната ни ще свети като голяма европейска коледна елха?
Точно заради тези въпроси много ми се иска, когато министри и депутати ходатайстват пред Брюксел да спасява положението с изкуствената светлина на Балканския полуостров, да споменат няколко простички факта, макар че отсега е ясно, че никой в Европа няма да се трогне от неволите български.
Красивият български град Велико Търново и околностите му са заплашени да останат без ток през зимата, защото бил ликвидиран аварийният резерв на „Електроразпределение” Велико Търново. Към това можем да прибавим всекидневната дискотека, в която живеят от известно време хората в Пловдивско, където токът ту идва, ту си отива и гледането на телевизия се е превърнало в луксозно преживяване. А че понякога ни мамят със сметките за ток е проблем толкова български, че хора като евродепутатката Елс Де Гроен, която по принцип ненавижда атомната енергетика, а особено недолюбва България, могат само да ни се присмеят и да ни предложат да живеем на свещи. И може би ще ни успокоят, че всъщност решаваме проблема си – като нямате ток, няма да се притеснявате и за сметките.
Пък и започвам да се тревожа за тържествата на 1 януари по повод влизането ни в Европейския съюз. Нима тогава няма да ни трябва огромно количество ток, с което да захранваме вълнуващата еврофеерия?
