Вече скачате ли стреснато, когато трамваят преминава по булеварда под вас? Не ви ли се струва, че отново се задава онова гадно бучене, след което земята подскача нагоре-надолу?
Не знам за вас как е, но аз в последните дни станах доста чувствителен на всяко потрепване, бучене и люлеене. Все ми се струва, че нещо се тресе и аха да дойде големият трус. Както се казва – да не дава Господ! Но има една поговорка, която всички знаем добре – Господ дава, ала в кошара не вкарва. Сетих се за нея онази вечер, когато земята напомни на всички ни, че има свои си правила, които ние май сме забравили. При това доста добре.
Къса памет, която може да ни донесе горчива чаша. Защото сме забравили Свищов – 1977 година, забравили сме Стражица – 1986 година, забравили сме Чирпан и Пловдив – 1928 година, с една дума забравили сме се.
Не си учим уроците, а времето на изпита все някога идва. И с риск да се повторя – да не дава Господ. Той дали дава или не е, Божа работа, само че наша работа е да се постегнем малко и да видим къде са ни кусурите, а те са много.
Колко от нас знаят какво трябва да се прави при земетресение? Колко от нас знаят, дали не живеем в колоси на глинени крака?
Преустроени магазини с избити носещи стени, висящи по фасадите десетки хиляди климатици, скоростно строителство и всичко това – готово да се стовари върху главите ни.
Колко от нас знаят какво е качеството на бетонните грамади в София и какво би станало при по-силно земетресение?
Колко от нас знаят интернет страницата на Геофизичния институт на БАН, където би трябвало веднага да бъде качена такава информация. Да ви кажа – там няма нищо.
Редакторите в Дарик следяха чужди сайтове, за да информират слушателите и читателите си за силата и мястото на земетресенията. Това е смешно.
Истината е много проста. На никой не му пука за земетресенията, стига да са някъде далеч, на другия край на света.
Само че природата не се интересува ние от какво се интересуваме и все някога ще покаже и грозното си лице. 15 ноември е ясно предупреждение да се спрем и да се подготвим.
