За да не изчезне митът
За да не изчезне митът / снимка: Sofia Photo Agency, архив

Вяра Ангелова, 5.06.1998, в.Култура

Колко много обичаме всичко да започва от нас. И за да убедим себе си и другите, че е наистина така, митологизираме себе си като начало. Празнуваме новото летоброене.

Когато говорим за една година демократично управление, трябва да се върнем към януарското начало. А в началото бе и „Дарик радио” - спонтанно организираната трибуна на събитията. Опасно е да се коментира какво направи „Дарик” тогава - все
още в България оценките се гледат през лещите на политиката, а не на теорията. Да кажем само, че всичко това прилича на една друга история. 1979 г. иранският шах Мохамед Реза Пахлави губи трона си след гражданска революция („бялата революция” на ислямистите). Според медийните изследователи революцията до голяма степен е „ръководена” от радиосъобщенията. Ето защо историци и публицисти говорят за „революция на преносимите радиоапарати” (или транзисторната революция).

„Дарик” успя да използва събитията, за да може рекламно да се самомитологизира. Искаше да се превърне в символ, подобно на сръбското студентско радио „Индекс”. Само че Белград се оказа постоянно размирен и „Индекс” може да бъде често на гребена на вълната, а спокойното българско ежедневие застрашаваше да убие мита „Дарик”. Трябваше да се намери нов модел на поведение, който да ги задържи на върха. Да се потърси балансът между политическото пристрастие и ролята на журналистическа опозиция. Историята на „Дарик” доказва умението му да се избира точната среда, за да остане мит.

„Дарик” е комай единственото частно радио в България, което не се нахвърли алчно само върху младежката аудитория. То се насочи и към слушателя от средната възраст. Нещо много важно за застаряващата ни нация, но и нещо неособено благодарно, имайки предвид консервативното (или по-скоро навикналото на „Хоризонт”) радиоповедение на това поколение. „Дарик” намери вярното съчетание между БНР-школуваните комуникатори (да припомним ли, че голяма част от тях дойдоха от „Христо Ботев”?) и младите гласове, с типичното звучене на комерсиалното радио. Опита се да прескочи представата, че частното радио е само музика, че в него журналистите се учат в хода на работата как да се държат пред микрофона. И се окичи самодоволно с титлата „информационният лидер”. Един мит, който аудиторията разрешава.

Програмата на „Дарик” е построена така, че да има от всичко. Сменят се и теми, и стилове на водене. Непроменими остават две неща. Първо, мазното отношение към слушателя като към „приятел”. Ако това върви за сутрешните, спортните и развлекателните предавания, някак не особено стилно стои в политическите и икономически такива. Образът на сериозния професионален водещ, занимаващ се със сложни теми, рухва скоротечно в момента, в който небрежно съобщи, че обича слушателите си. Лицемерието е явно - секунди преди това със същия си глас той е завършил разговора си с поредния политик.

Другото, което не се променя, са постоянните рекламни блокове (именно блокове, а не блокчета). Всъщност няма нищо странно - все пак това е частно радио. Любопитното е, че повечето предавания са спонсорирани: пак от кино, та до икономика. Интересът на рекламодателите е голям и доказва, че „Дарик радио” се развива добре. Говори и затова, че дава възможност за перфектно техническо изпълнение на програмата. Но тук идва разминаването - извънстудийните включвания (като качество на звука) са далеч от оценка добър. За съжаление радиото се прави не само от добри гласове, но и от безпроблемния технически контакт. Разлика в нивото на звука не бива да се усеща, а камо ли да затормозява.

Може тези две неща да са бели кахъри, но за да живее един мит, не трябва да се допуска никакво съмнение в неговата стойност.

Последвайте ни

20 години Дарик радио