10 ноември - 20 години по-късно. Питаме се къде стигнахме. Но дали въпросът не е "Защо не стигнахме"!?! Бяха ни прекалено големи надеждите или хванахме по грешната пътека?
Преди 20 години имаше един лозунг - "45 години стигат"... И се сещам за едни други 40 години - тези, през които еврейският народ обикалял през пустинята, за да забрави робския си живот и да започне на чисто.
Дали затова не знаем къде сме стигнали, защото сме по средата на пътя ...И ни предстоят още 20 години! 20 години отново промени и застои, отричане и вричане, големи надежди и големи разочарования, много обещания и много оправдания ...
Но май има логика. Преглеждайки материали за това, което се е случвало през тези години разбирам, че и ние сме започнали да забравяме...забравихме, как по цяла нощ не заспивахме, защото не знаехме какво ще ядат утре децата ни... забравихме как следяхме с ужас полета на долара и мизерните ни левчета се превръщаха в още по-мизерни стотинки...забравихме, че всеки се спасяваше сам, някои по-успешно от другите...
Значи има надежда! Остават ни някакви си 20 години! Може дори по-малко, ако е вярно това, че българинът имал къса памет! Всъщност кое е важното - какво ще запомним или какво ще забравим?
Вие знаете ли? Аз още не съм решила, за това съм и по средата на пътя...
