Доротея Тончева: Не мога да живея със спомени

/ Dariknews.bg
Визитка:
Тя е зодия Лъв. 
Той – също. И, както тя казва - „голямо ръмжене пада“.
От ръмженето обаче се раждат стойностни, дълбоки неща. Които изчегъртват насъбралото се в душата, превръщайки го в прекрасни текстове, стихове, песни, поетични поеми.
Като тази, нейната: Цигуларката на Бога.
Онзи вечен човешки стремеж да си Нещо друго, от онези... Богоизбраните. 


Родена е край Дунава.
На Голяма Богородица. 
В Силистра. 
Има аристократична закваска от майки си - русенка. Театралното й кърмило обаче е по бабина линия - била изявена самодейка. Тя първа я натикала зад кулисите на читалището. Оттам прихванала вируса.
Не харесва името си, което майка й избира, докато се прехласва по Гьоте и неговата Доротея. 
Винаги е била запомняща се хубавица. С уникален, неподвластен чар. И... очи. 
И с глас, който те кара да го запомниш. 

И не го харесва, макар той да е една от нейните характерни визитки, която трудно би й осигурила „мечтаната роля на принцеса за сметка на такава на началник влак“, както самата тя обича да се шегува.
Актрисата Доротея Тончева. 
„Цигуларката на Бога“ в едно от най-новите заглавия от афиша на казанлъшкия театър „Любомир Кабакчиев“.

Едно от звездните имена на българския театър. Актрисата с леко „джаснат“ характер, която не обича да се преструва. И каквото й е на сърцето, това й е на устата и в душата. 
И за която „суетата е загуба на време“.
И която обича да обича. И не може да живее без хора. 

На 72 години тя кипи от живот и енергия и има дух на 23-годишно момиче.
И един вълнуващ, интересен, осмислен живот - с интересни хора в него.
И четири дъщери. 
И куп внуци. 

И един Стефан.
Цанев. 
С когото се събира след луд скандал на гарата в Бургас.
Оженили ги в Гражданското на Поморие. Същия ден. 
Поетът Недялко Йорданов и неговата съпруга. 
Животът е безпощаден драматург, не можеш да го измислиш. Казва Тя. 
Доротея Тончева.


Какво не се научихте да свирите на цигулка в живота, госпожо Тончева? 

Аз изобщо не мога да свиря, ако трябва да говорим откровено за фактологията на нещата. А в живота свиренето трябва да бъде толкова перфектно, за да ти повярват хората и ти да се чувстваш комфортно, че не бива да се правят компромиси с така нареченото свирене. Свиренето, което употребяваме в онази житейска форма, да можеш да свириш, значи дълго време да си се упражнявал, да си се отдал на нещо, да си станал виртуоз и най-накрая да си станал до такава степен добър, че да бъдеш Цигуларката на Бога. А не да си просто цигуларка под щрайха, там, от масовката. Стремежът на всеки музикант и на всеки човек е да е там, някъде горе, да се докосне до висшето, а не да бъде в посредствеността. 

Успяхте ли за всичките Ваши интересни години? 

Това не мога аз да кажа. Най-трудно е да преценяваш сам себе си. Какво съм успяла, не знам, но съм изпитала удоволствие от това, което върша вече толкова много години и това е някакъв фактор и знак за мен. Защото мен не ме интересуват критиките, чуждите думи, чуждите мнения. Интересува ме това - дали аз ще изпитам удоволствие, когато застана на сцената и дали ще се намерят двама души, които, като свърши спектакълът, да кажат „Браво!“. Това е. Затова се вълнувам много преди всяко представление. И, независимо на каква сцена играя, аз знам, че в салона поне ще има двама-трима души, които ще очакват от мен да се самораздам. Да не ги излъжа, да не ги измамя, да не скапя доверието им. И затова с всяка публика във всеки град съм малко на нож и малко на Ти. Обичам да ги обичам. Публиката и хората, за които играя, и в същото време ги гледам и с резерва. Публиката е един звяр. Това е нещо, което не можеш да пренебрегнеш. Не можеш да кажеш: „Е, днес ще ви мина метър, понеже играя... еди-къде си“. Няма такова нещо. Във всеки салон, във всеки край на България, на света, винаги има едни хора, които очакват от теб. И, ако ги измамиш, ти никога повече не можеш да ги върнеш обратно. Това е като огромната любов в живота: измамиш ли веднъж, втори път не можеш да се докоснеш със същото доверие до съответния обект.


„Цигуларката на Бога“ е писана специално за Вас от съпруга Ви Стефан Цанев. Това ли всъщност е Ролята Ви ? Тази роля, в която се чувствате най-себе си? 

Че е писана пиесата за мен, е така. Той обича да ми подарява такива неща. Просто го прави отвътре, за удоволствие и с удоволствие. Тази пиеса я писа три години и поправя, писа, аз учех, той махаше нещо, после пак учех, той махаше пак. Беше доста мъчителен процес. И наред с всичките други мои пиеси, които аз не пренебрегвам, мисля, че това е моята пиеса. Затова и много държа на нея. Пиесата е чудесна, според мен, но е много сложна. Това е целият ни живот, на нас двамата. Животът в изкуството, в работата, то обхваща всички сфери. И всички личности, които са минали през живота ни. Такъв текст много трудно се изнася. Защото публиката очаква да има някаква атракция, нещо, което да бъде смешно. Публиката вече много е привикнала на дребнотемието и то - не са виновни хората, моите колеги. Защото непрекъсното се поднасят такива смешки, шутки, глупости. Аз съм много против това. Важно е обаче какво аз трябва да върша. Да направя така, че това представление да се гледа. Доста хора не го разбраха - и то театрали. Още, когато се появи този текст, тръгнахме от театър в театър и много от директорите на театрите се уплашиха и казаха, че такова нещо няма кой да гледа. Работата почти беше замряла, ако не бе Димитър Кабаков, директор на казанлъшкия театър, който прегърна идеята. Много исках да работя с млади хора. Затова се спряхме на режисьора Мартин Киселов - млад колега, отсреща още един по-млад актьор - Петър Петров от Казанлък, с блестящо предано присъствие. Така полека-лека с ведро настроение, без напрежение, работехме. В приказки, шеги, закачки се изгради и създаде този спектакъл. Не мога да кажа, че това ми доставя огромно удоволствие, защото още не съм преодоляла стреса от обемната работа и от голямата отговорност. Трябва да ми олекне, да ми олекне и тогава, когато се кача на сцената, не мисля за нищо друго, а само изпитвам удоволствие от това, което върша, тогава ще кажа: „Да. Това е моята пиеса, това е моето представление, това е моят спектакъл. И мисля, че след толкова време го заслужавам“. Казах скромно аз.

Вие сте една от самобитните бунтарки в българския театър и кино за последните няколко десетилетия. Как се живее и оцелява в професията с такъв характер? Изобщо как се оцелява днес в България с такъв характер, още повече, че живеете и с един харизматимен и емблематичен за времето ни бунтар?

Както казва народът: търкулнала се тенджерата, намерила си похлупака. Та не знам дали сме бунтари, просто така сме устроени. Общо взето нашето светоусещане се препокрива, защото това, което харесвам аз, харесва и той и това, което не харесвам аз, не харесва и той. Разбира се, че има и различия, отделни личности сме. Важното е обаче, че в принципите неща гледаме на живота по един и същи начин. Не знам какво значи бунт. Бунт ли е това да бъдеш нормален човек, да бъдеш принципен, да бъдеш честен, да уважаваш професията си, да уважаваш колегите си, да не правиш компромиси МНОГО, защото съвсем без компромиси, не може. Много ми е приятно, когато си легна вечер и се завия под юргана, съвестта ми да е чиста. Това е основният принцип: да можеш да спиш спокойно. 
 
Какъв компромис житейски не прави никога в живота „Цигуларката на Бога?“ 

Няма такова нещо. Няма такова нещо в живота да се разминеш с принудата от време на време, в която животът да ти поднесе някаква изненада, от която ти да не можеш да се отървеш и да реагираш. Винаги се получава нещо, за което дълбоко съжаляваш. Нещо, което си пропуснал да направиш, нещо, което ти се е изплъзнало от съзнанието, мисленето, ръцете. Това са големите дилеми, така че за моята героиня... тя се препокрива с много други личности. Така че всеки от тези личности е правил нещо, някакъв компромис, но се е посветил на нещо за цял живот. И това посвещаване изисква усилия, липса на личен живот, дори до смърт да си честен на това, на което си се посветил.

А какво не приемате Вие лично? Актрисата Доротея Тончева, човекът Доротея Тончева, какво не приема в живота...

Какво мога да не приемам, след като животът така ме е отъркалял, че хилядите неща, които съм могла да избегна, съм ги избегнала. Които не съм могла да избегна и приема, не съм ги и приела. Никой не ти опира пистолет в челото, за да ти казва как да живееш. Или какво да правиш. Такова нещо няма. Всичко става със съзнанието на съответния човек. Никой не може да се оправдава и да казва, че е бил принуден. Това е просто нечестно. Принуждаването не е еднозначно: физическото е едно, моралното - друго, мисловното - трето. Важното е да съумееш да отстоиш. И, като правиш компромис, да знаеш в името на какво го правиш. Защото дребните неща… може и без тях. 

На какво учите децата си? 

Те са големи вече и не искат нашите съвети. Най напред ги уча да са весели и да гледат с чувство за хумор към всички неща. Не да са глупави, но да не губят чувството си хумор. Иначе човек става доста неприятен за околните. Другото, което още от мънички сме си говорили, е, че няма унизителен труд. Че можеш да се трудиш на всяко ниво - да метеш, чистиш, всичко, важното е да се трудиш, да вършиш нещо, да не си лентяй, да не чакаш някой да ти помага или да не се превърнеш в кокона със силиконови гърди, които търсят богати мъже, за да могат да оцелеят. Трябва сам да се опитваш да вършиш нещата от своя живот, за да можеш да оцелееш.