На гости в студиото на Дарик миналата седмица беше Максим Ешкенази - идеен автор на проекта „Фортисимо в клас", по който на 28-ми март под неговото диригентство се състояха заключителните концерти в Плевен.
Маестро Ешкенази, какво Ви доведе до идеята за „Фортисимно в клас"?
От десет години се занимавам с този вид проекти в най-различни формати в Америка. Доста съм избистрил модела, за да е достатъчно достъпен и забавен, като същевременно да носи достатъчно информация за децата. Годишно там минават около 25 - 30 000 деца, а в България за една година те са вече близо 3000.
Всяко дете се ражда с нуждата да се докосне до тази музика и всяко дете има това право и моята борба е да им дам правата!
Какви възрастови групи обхваща Вашата програма?
Обикновено децата са от предучилищна възраст до 6-ти - 7-ми клас. Моделът за България е една модификация между американския модел за който много съм работил и моделът на Лондонския симфоничен оркестър, където са доайените и най - добрите в образователните програми в Европа със сигурност. Така ние създадохме българския модел, както аз го наричам и смятам, че е много успешен.
Каво направихте до сега?
Това беше „Фортисимо в клас", където изпращаме осем или девет учителя в общообразователните училища за да представят музикалните инструменти, т.е. да видят инструмента, да го чуят и да се докоснат до него, което е много важно за мене. При тези срещи, учениците имат и възможността да опитат да свирят на инструментите и по този начин разбират, колко е трудна всъщност работата на музиканта, а това спомага за оформянето на един определен критерий и уважение по отношение на музиката изобщо.
След това събираме учениците на един общ концерт, в който заедно с Ани Цолова, Чавдар Вълков и Пе4енката - Адриана Николова представяме концерта по един по- разчупен начин като и тук целта е децата да излязат от залата с едно позитивно чувство към класическата музика и с някаква информация - дали, че кларинетът е дървен инструмент или че тромпетът е меден, а струнните инструменти имат вповечето случаи четири струни...
Това е информация, която ще остане в тях до края на живота им и по този начин ние не само ги образоваме теоретично, но любовта, с която се зареждат след концерта е изключително важно нещо и това, за което аз работя е да се мултиплицира в цялата страна и всички оркестри сериозно да се ангажират, защото ако не го направим сега, след 10 години вече няма да има публика!
Как смятате да стане това?
Колкото повече оркестри ни подкрепят, толкова е по-лесно за нас по отношение на организацията и финансирането. „Америка за България" е основният ни спонсор, но за да стане това общонационално дело, трябва оркестрите на местно ниво да се заемат и всички заедно да го направим като го превърнем в една обща задача за страната.
Това може би трябва да е една обща програма, която вероятно Министерството на културата да одобри?
Ние вече създадохме тази програма, но от сега нататък е важно, семената да се разпилеят из цялата страна и да покълнат и диригентите, организаторите на концерти, солистите и директорите на симфоничните оркестри в страната трябва да разберат, че това е бъдещето - всички заедно да се съберем и да го направим.
Да не забравяме, че много хора, непрофесионалисти, които са извън музиката милеят за това...!!!
Какво става с високото изкуство и хората - публиката?
Високото изкуство е много важно и ние го правим и то много добре. Имал съм възможност да работя с най-великите солисти на Земята и съм стигнал до извода, че високото изкуство трябва да си е там, защото това ни е основата, но ние трябва да построим мост, по който хората да стигнат до него.
След дълго проучване исках да разбера, защо се е получило това разцепване между публика и класическа музика. Например в края на 30-те години на 20-ти век във Виена, Малер и Щраус казват, че е много важен гласът на публиката т.е. композиторът трябва да почувства и разбере това, което вълнува публиката и да го представи. Малко по-късно Шонберг - също виенчанин казва, че артистът е единствено важен и публиката няма никакво значение. Според него, артистът е този, който кове и формира обществото.
Мисля, че за сега той е сбъркал, защото в началото на 21-я век ние още не сме успели да почувстваме емоционално додекафонията*/хроматичната гама/. Ранните произведения на Арнолд Шонберг като „Феркларте нахт" например са много емоционални и красиви, но когато навлизаме в додекафонията или дванадесеттонната музика просто, главата се разделя от сърцето и там, според мен се получава проблема на музиката на 21-я век. За това трябва да сме много внимателни, защото е много важно да сме интелектуално щастливи, но никога да не забравяме емоционалното щастие...!
*Додекафонията е музикална система, появила се непосредствено след атоналната музика (експресионизъм) - лад, който се състои от 12 равноправни степени (хроматичната гама). За всяко музикално произведение се избира една 12 степенна редица (серия), която включва всички 12 тона от хроматичната гама, подредени произволно, с условието да не се повтаря тон, докато не се изреди цялата редица (с цел да се избегне слухово допускане на устойчиви степени). Тази редица играе ролята на главна тема. Тя може да бъде пренесена от друг тон. Първата такава творба се появява през 1922 г., написана от Арнолд Шонберг - Пет пиеси за оркестър. От тогава и до ден днешен тази техника се използва от различни композитори.
