Кметът на Севлиево д-р Иван Иванов връчи наградите на победителите в литературния конкурс за поезия „Мара Белчева“. Церемонията се състоя в централното фоайе на Община Севлиево.
Тази година журито присъди две втори и две трети места. По думите на председателя Димитър Васин изборът е бил много труден, защото всичките 296 стихотворения заслужават да получат първата награда.
Победителите в конкурса са:
Втора награда – Наталия Цветанова, гр. Монтана
Втора награда – Галена Воротинцева, гр. Твърдица
Трета награда – Елена Влаева, гр. Габрово
Трета награда – Нели Пигулева, гр. Русе
Специалната награда на журито за млада поетеса бе присъдена на 15-годишната Яна Жекова от град Варна.
По традиция бизнес сдружение „Севлиево XXI век” връчва награда за най-добра севлиевска поетеса. Председателят на сдружението Валентин Ганев определи като победител севлиевката Минка Вачева.
Церемонията по награждаването завърши с литературно четене на поета и композитор Огнян Георгиев с музикалното оформление на струнен квартет „На половина…“. Специално участие в програмата взе певицата Маргарита Хранова.
Наталия Цветанова
Възкръсване
аз вече съм възкръсвала
до черно
до дъното на земната бездушност
поне да бях си тръгнала модерно
и да се бях научила да пуша
поне да бях оставила да свети
зелената стрелка към малка гара
а аз пробих небесните парчета
с лилавите пера на февруари
в лилавите пера…
като начало
лилавата ми обич се оплете
земята бе окръглена до бяло
но пак не разпознавах цветовете
вселената до зима беше свита
до всяка зима кръстове поставих
сега седя с пробитото корито
и чакам есента да се удави
поне да бяха кръстовете снежни
по снежните им камъни да мина
снежинките са зайчета от прежда
но…
вече съм възкръсвала
до синьо
Галена Воротинцева
Ела да ни видиш какви сме без тебе, Апостоле.
Времето май справедливо не ни пощади.
Днес никой не пише писма със кръвта си. По-просто е.
На Дунав си имаме мост. Но реката мълчи.
В когото са хлябът и ножът – свободен е. Значи,
че може окови за другите да накове.
Да знаеш, родината все още тъй жално плаче –
сигурно чуваш и ти чак от твойто небе.
България – черна робиня – пак проси със канчето.
Други ни гонят, предават, заплашват, следят.
През февруари обсъждаме попа и ханчето.
После отново се пръскаме – свят като цвят…
Не са времена за високото твое бесило –
на днешната мъка й стига парченце въже –
когато й дойде до гуша, с последните сили
го връзва на бримка в някое влажно мазе.
Даже за пример не става такава трагедия,
свили сме днес идеала до къшея хляб.
Времето беше уж наше. Сега е безвремие.
Идваме тук, покрай теб, за кураж или знак.
Виждаш ли днешната работа как е опечена –
теб те обесиха – ние все тъй си седим.
България цяла ще гледа по Ти Ви довечера
голямото наше мълчание – с цветя и венци.
Елена Влаева
Рокля
Небето тази нощ е кинкалерия,
звездите си продава – две за лев.
И аз стоя, очи във него вперила
и търся своето копче от седеф.
Забравила за миг, че нямам палто
и никъде не съм си у дома,
карфици си избирам с връх кобалтов
и не разбирам колко съм сама.
Или разбирам, но не си признавам,
а шарени калерчета разглеждам.
По дланите ми лепкаво остават
власинки от небесната им прежда.
Изправям се…брадичката високо –
шивачът да ми вземе мярка чисто
и си мечтая ти да си наоколо,
защото иначе ми е безсмислено.
За теб си шия рокля, с теб щастливо
бездомното ми тяло да засвети.
Събличам страховете си. Красиво е…
по всичките етажи на небето!
Нели Пигулева
Следобед
Реката - като път, проточил се край дигата.
Жената - тръгнала нанякъде /а може би наникъде/.
Авлигата - пресичаща небесните пространства.
Мъжът - приседнал под дъба на сянка.
Преваля тихо на живота половината.
Денят полека се превръща в минало.
Умислена, реката вие се лениво.
Светът следобеден сънливо си почива.
Не чака никой нищо - нищо шеметно.
Предвидени са всички ходове - пресметнати.
Жената. И реката. И мъжът под сянката
са уталожени и вече ги клони към дрямка.
Внезапно птицата разцепва с вик небето.
Жената се обръща. А мъжът се сепва.
Тя тръгва към дъба. Мъжът върви към нея.
Кръжи над тях авлигата и пее, пее, пее.
Денят затваря плавно свойта светла крива.
Жената и мъжът във сумрака щастливи,
затворили очи, в небето птицата следят.
А всъщност в този край авлиги не летят.
Яна Иванова
Нощ
Отново е нощ и пак съм сама.
До мене присяда тъгата ми стара.
В студената чаша наливам тъма,
затварям кръга с димяща цигара.
Сега ще ми мине. Кого ли залъгвам?
Стъклото не топли ръката ми празна.
Не искам на път отново да тръгвам
щастливите двойки да не подразня.
Затварям очи, дочувам пак джаз…
Самотно продран, тромпетът ридае.
Във спомен без цвят понасям се аз,
отново сама. И тъжна. Това е.
Минка Вачева
Да ме целуне лято
Изкъпан, вятърът простря
На припека прозрачната си риза.
За малко на баира се подпря.
Намигна ми, към мен заслиза.
Дано от нейде ми довее
Прашинка обич и по пладне,
Когато избистрено небето зрее,
От светлото да си открадна.
Да ме целуне зачервено лято,
Заченато сред маковите ниви.
На пръсти да танцува вятърът
В просторите на гривите му диви.
Да си отпивам от пръстта слънца,
Разлети в нега нежна.
За тъмен ден да скътам светлина,
За да посрещна неизбежното.
