Пред Морената в градинката до Регионална библиотека „Априлов - Палаузов” Явор Генчев, единадесетокласник в Национална Априловска Гимназия, прочете днес есето си, посветено на Апостола.
„Аз съм посветил себе си на отечеството си, да му служа до смърт и да работя по народната воля... Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си..." Думи, които изричаме на възпоминателни тържества и на юбилейни годишнини. Понякога ги произнасяме механично, демонстрирайки компетентност и знания, но рядко се замисляме, че те изразяват идеологията на Апостола и разкриват неговата човешка същност.
От тях прозира готовността му да жертва живота си в името на голямата идея - свободата на Отечеството. Българският революционер не говори за „тази държава или тази страна". Той нарича България с топлото и мило определение „Отечество", него описва в писмата си и в документите на Вътрешната революционна организация.
Пред това отечество дава обет да се жертва, това е предначертанието на живота му. С присъщата си скромност В. Левски посочва, че е готов на тази саможертва, без да се стреми към високи постове, без да очаква да се нареди на държавната трапеза и да уреди живота си и този на близките си.
Неговата награда е „Не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко." Колко днешни съвременни потомци на Апостола са готови да се откажат от лични облаги в името на Родината и да поставят интересите на нацията над собствените си амбиции.
Целият живот на Дякона е посветен на Отечеството. Той го вижда в мечтите си и създава в представите си една нова различна България. В нея се извисява храмът на истинната и правата свобода. Там царуват свободата, братството и съвършеното равенство.
Тя е чиста и свята република, където решенията се вземат по висшегласие, а не се взема мнението на един или друг. В тази република господства върховенството на закона и тържествуват човешките и гражданските права. Тя е съизмерима с достиженията на европейската политическа мисъл. Схващанията на В. Левски за една мечтана България очертават контурите на модерна държавност и посочват принципите на изграждането й.
Във времето, когато в Просвещенска Европа да бъдеш гражданин е въпрос на чест, а в Османската империя поданиците са безправна рая, именитият карловец посочва правата на отделната личност и участието й политическия и обществен живот. Законността и равенството на всички пред законите стоят в основата на съвременната демокрация, а етническата толерантност, за която Апостолът говори, запазва и днес мира у нас и на Балканите.
Връщайки се към идеите и мечтите на изтъкнатия ни възрожденец, все по-често си задаваме въпроса изградихме ли бленуваната от него България. Няма еднозначен отговор и всеки би потърсил различни обяснения за това. Възможните отговори са сложното и прагматично време, в което живеем, тежкото историческо наследство от тоталитаризма, геополитическите интереси.
Истината е може би някъде по средата. Но да си представим какво би станало, ако обичаме нашето отечество, толкова колкото Левски. Ако не се срамуваме да наричаме България нашата Родина. Ако за момент забравим за личното си облагодетелствуване и преди да помислим за себе си, да помислим за другите.
Възможно ли е законите да се спазват и да са равни за всички, а човешкото достойнство да се зачита и от силните на деня, и от обикновените хора. Не се изисква много, трябва да живеем по човешки, просто, и да си спомняме какво са ни завещали дедите ни, нали така, Апостоле...
