Толкова много ли е нужно, за да спрем да се убиваме по пътищата? Наистина ли е невъзможно да съществуват правила за движение, а не анти-правила, които ежечасно да прибират жертви повече от тези на война? Очевидно е така. Защото смъртта на пътя се превърна в естествена статистика на всеки наш ден. И никой не брои трошенето на нерви, стреса, загубата на време и болестите, които следват от това. Но в желанието си да демонстрира напън да се справи с проблема, МВР вече почти всеки месец започна да измисля и предлага промени в Закона за движение по пътищата, с които току виж нещо вземе да се оправи. И днес в пресата ще ви стреснат заглавията как ще ви вземат книжката, ако не си платите глобата, как ще ви се струпат гигантски лихви на неплатените суми, как ще ви спрат от движение, ако сте млад шофьор, който обича да удря по две бири преди да се качи на новата си кола...
И да се чуди и мае човек как точно си го представят всичко това – като с магическа пръчица движението в България да се регулира, всички да станем добри и възпитани, да спрем да газим пешеходците или като пешеходци да изскачаме на улицата под колелата на рейсове и тролеи. А проблемът има дълбоки корени, които никой не вижда.
Защото никоя от умните държавни глави не отчита обективната реалност, в която битува съществото, наречено „български шофьор”. С годините той се е превърнал в нещо средно между шизофреник и циклофреник, който шофирайки, мрази всичко и всички. Мрази Агенция Пътища и в частност всеки пореден строителен министър, който ежегодно му обещава да оправи магистралите, но не ги оправя. Ненавижда кметовете на София, защото и да не е софийски обитател, все един път е попаднал на жълтите павета, където за 40 минути висене трябва да изпие 3-4 валериана, за да не изскочи от колата и да започне да се бие с всички наоколо. Мрази катаджиите, защото те винаги спират „точно него”, но не и останалите нарушители, които профучават, докато той, шофьорът, се пазари с патрула минал ли е на червено или е карал с 15 километра над ограничението. Още повече недолюбва онези с големите черни коли, които винаги изпреварват отдясно, винаги карат с 200 на магистралата, редовно прелитат през пешеходните пътеки, но за тях катаджии няма.
И как да не полудее човек, след като можем да вземем за пример само ремонтите. Има някаква чудовищна анти-логика в извършването на тази чудесна дейност по запълване на дупки, рисуване на маркировка и поправяне на бордюри. Републиканската пътна мрежа се ремонтира всяко лято посред най-активния сезон, когато София и цяла България мигрират към морето. Сякаш отговорните поправячи на родните шосета изпитват някакво садистично удоволствие от това хиляди шофьори да се струпват и псуват с часове по някакви междуселски друмчета. По това време на годината София е празна почти като по соцвреме, когато в града се движеха една дузина москвичи и жигулита и за цвят бръмчаха няколко държавни волги. Но дали някой използва празното софийско лято, за да позакърпи булевардите? Разбира се, че не. Ремонтите на улиците в пренаселената ни столица започват по команда точно, когато „софиянци се завръщат от родните си места”. Тоест в началото на септември. И продължават през любимия ни есенен сезон, когато освен, че стотиците хиляди автомобили са плъзнали по софийските артерии, започва да вали и дъжд. А когато вали дъжд, става страшно. Защото половината шофьори са учили и недоучили за книжка и хабер си нямат за спирачния път в дъждовно време и за повишеното внимание, с което трябва да въртиш волана.
С точно този жесток кръговрат с една промяна на глобите никой министър няма да се справи. Каквото и да пише в Закона за движение по пътищата, буквата му няма да оправи налудничавата реалност, в която България се движи на колела. Като за начало догодина може да се обърне графика на ремонтиране на пътищата и току виж с пестенето на нерви се окаже, че дисциплината на пътя е възможна. Що се отнася до София, ако има метро и нормално функциониращ градски транспорт изведнъж може да стане ясно, че слизането на столичния шофьор от колата му е напълно реалистично.
