Гледна точка: Западът залага на това, че продължаващата мизерия на палестинския народ ще принуди лидерите на Хамас да признаят Израел. Подобна стратегия, обаче, е колкото жестока, толкова и погрешна.
Палестинските мюсюлмани напоследък се присъединяват към правоверните по целия свят, като се лишават от храна от изгрев до залез слънце. Но докато другаде повечето мюсюлмани завършват постите си по случай Рамазана с пищна трапеза - ифтар, то тези, които имат нещастието да живеят на Западния бряг и Газа, откриват, че все по-малко имат какво да сложат на масата, когато падне нощта. Това е така, защото остават под финансовата обсада на Израел, САЩ и Европа, които се надяват да принудят Хамас - управляващата палестинска партия, да признае Израел. Изглежда презумпцията е, че с нарастващата бедност на палестинците ще се увеличи вътрешният натиск върху Хамас или да се съгласи със Запада, или да се откаже от управлението.
Но такова колективно наказание може да е точно толкова погрешно, колкото е и жестоко; дори и да проработи, всяко постигнато по този начин "признаване" би допринесло слабо за постигането на мир. Миналата седмица една от авторитетните палестински социологически агенции оповести показателни резултати за общественото мнение на палестинците в Западния бряг и Газа. Те разкриха, че 54 процента от гласоподавателите са недоволни от управлението на Хамас, а процентът нараства до 69, когато се отнася за финансови въпроси, като изплащане на заплатите. Ако сега бъдат произведени избори, едва 38 на сто биха гласували за Хамас. Но на въпроса дали Хамас трябва да приеме исканията на Запада и да признае Израел, 67 процента са отговорили отрицателно.
Очевидно е, че отказът да бъде признат Израел не е присъщ само на някои крайни ислямисти; това е мнение на мнозинството, включващо и много от гласувалите за Фатах - партията на президента Махмуд Абас. Отчасти, както отбелязва и израелският коментатор Дани Рубинщайн, това отразява широко разпространеното сред палестинците схващане, че "Ясер Арафат и Организацията за освобождение на Палестина признаха държавата Израел в споразумението от Осло и какво спечелиха от това? Само страдание и беди." В действителност, както отбелязва Рубинщайн, заселниците по Западния бряг всъщност се удвоиха в годините на това споразумение.
Дори предложението на Арабската лига, което Абас настоява Хамас да приеме като основа за правителство на единството, предлага само признаване при определени условия - арабските държави ще нормализират отношенията си с Израел, само ако той се съгласи да се изтегли в границите си от 1967 г.
Хамас предпочита да избягва този въпрос и изтъква, че Израел няма никакво намерение да направи това.
В крайна сметка проблемът за признаването на Израел е труден за Хамас и за всяка друга палестинска организация, заради ролята на Израел в палестинската история. Според израелските и западните тълкувания, създаването на Израел е компенсация за вековните страдания на евреите в Европа, чиято кулминация е Холокостът. Според респективните арабски и палестински оценки обаче създаването на Израел е довело до насилственото прогонване на стотици хиляди хора от домовете им и още едно унижение за арабите от Запада. Така че докато израелците празнуват Йом Хаацмаут (Денят на независимостта) на 15 май, палестинците отбелязват същия ден като тъжната годишнина от Ал Накба (катастрофата) - денят, в който стотици хиляди палестинци загубиха всичко.
Идеята за триумфа на един народ като трагедия на друг е красноречиво представена в книгата "Лимоновото дърво" на Санди Тоулън - задължително четиво за всеки, който иска да разбере трудностите на разрешаването на израелско-палестинския конфликт.
Тоулън проследява истинската история на Далия Ешкенази, чието семейство след Холокоста избягва от България през 1948 г., за да изживее реализирането на ционистката мечта за изграждане на еврейска държава в Светите земи. Новото израелско правителство им предоставя изоставена арабска къща в града Рамла, където тя израства. Едно лятно утро през 1967 г., докато Далия е седнала в градината близо до лимоновото дръвче, на вратата почуква Башир Каири. Той е син на човека, засадил лимоновото дърво; роден е в същата къща и живее там до четвъртата си година, когато със своето семейство и стотици други са натоварени насила в автобуси и извозени до Западния бряг, където оттогава живеят като бегълци.
Неспокойното и сложно приятелство, което настъпва между Далия - отдадена ционистка, която иска справедливост за палестинците - и Башир, боец за палестинската кауза, който държи на правото да се завърне в дома си, се разкрива в рядко срещан откровен диалог, основан на взаимно уважение, ясно осъзнаване на миналото и трудността да се реши настоящето. Щастлив край или разрешение няма, но тяхното взаимно признаване дава някаква надежда.
Онова, което в крайна сметка подклажда противоречието около позицията на Хамас спрямо Израел, е сблъсъкът на представите, описан от Тоулън. Хамас победи на изборите толкова убедително точно защото според палестинския електорат Фатах се провали. Безсмислено е сега на Хамас да се налага, както правят Израел и западните сили, да повтори извършеното от Фатах символично признаване на Израел и да се отрече от насилието.
Движението Фатах призна държавата Израел само защото му стана ясно, че съществуването й е необратим исторически факт. Но това със сигурност не възпря привържениците на Фатах да вземат оръжията по време на интифадата, започнала през септември 2000 г. Попитайте Махмуд Абас или когото и да е друг умерен палестински лидер дали биха предпочели Израел да не се бе раждал през 1948 г. и няма да има съмнения за искрения отговор.
Мнозина опитни агенти на разузнаването избягват използването на мъчения, защото знаят, че те изтръгват отговорите, които заподозреният смята, че разпитващите го искат да чуят - а не непременно истината. В някои отношения опитите палестинците да бъдат принудени да се подчинят може да имат подобен ефект. Не би било учудващо, ако в един момент Хамас намерят формула да признаят Израел, само за да осигурят прехрана на палестинците. Но подобно признаване би било израз по-скоро на опит да се разхлаби примката около шията им, отколкото на промяна в мисленето им. /БТА/
