25-те страни от Европейския съюз трябва да се държат заедно сега, когато кандидатурата на Турция за еврочленство ги принуждава да се крият зад гръцката половина на остров Кипър. Защото се случва точно това, съпътствано от нарастващо лицемерие. За да бъде наказана Турция, че не отвори турските пристанища за кипърските гърци, Европейската комисия в Брюксел предложи да бъдат временно прекратени преговорите по 8 преговорни глави с Анкара. Правителствата на ЕС обаче показаха разделение в реакцията си на това предложение. Френският президент Жак Ширак поиска към Турция да бъде приложена възможно най-голяма строгост, докато други начело с италианския премиер Романо Проди настояха вратата на Европа да остане отворена.
Германската канцлерка Ангела Меркел застана по средата между двата лагера, одобри санкциите, но допълни, че трябва 27-те държави членки на ЕС /с България и Румъния, които ще станат еврочленки на 1 януари 2007 г./ да проверят след 18 месеца дали
Анкара най-накрая е отменила забраната. Франция обяви, че ще подкрепи германската позиция, като по този начин съживи в името на кипърската кауза една политическа ос, която от известно време е в доста лошо състояние.
Извън всякакво съмнение е, че интересите на Никозия трябва да бъдат защитавани и че Анкара трябва да спазва поетите ангажименти. Справедливо е също ЕК да си свърши работата, като реагира по някакъв начин на турската непоколебимост. Но процедурният балет по турския въпрос, в чийто ритъм се впуснаха правителствата на ЕС, е колкото голям, толкова и неефикасен смокинов лист. Всъщност не става дума за колективна защита на митническите права на Кипър, а за все по-сурова и открита канадска борба между онези, които искат да видят Турция един ден в Европа, и онези, които се страхуват от нея.
ЕС, вече страдащ от синдрома на разширяването и отслабен от институционалната парализа, няма необходимата смелост да погледне отвъд кипърския параван. Може би защото обсъждането на турския въпрос означава подклаждане на нови различия. Или може би защото обсъждането на въпроса за членството на Турция означава обсъждане на въпроса за самата Европа, съпоставянето на различни европейски модели и проекти, изправянето пред проблема за европейската идентичност, който трябваше да бъде поставен от настъпващото германско председателство и който се оказа изпратен за обсъждане в най-добрия случай от френското председателство в края на 2008 г.
Подкрепата за членството на Турция в ЕС означава да се възнагради един голям пример за съжителство между исляма и демокрацията, да се подтикне Анкара да извърши необходимите вътрешни реформи, да се покаже, че ЕС не иска да бъде само онзи християнски клуб, който неговите мултирелигиозни общества отдавна преодоляха, и да се обещае на Европа нов енергиен път, алтернатива на газопроводите и петролопроводите, контролирани от Русия.
И ако историческото и геополитическото измерение на избора, който трябва да бъде направен във връзка с Турция, не може да ни убягва в един свят, който сякаш стремглаво се е отправил към сблъсъка на цивилизациите, турската кандидатура поражда и въпроси от съвсем друг характер. В момента на присъединяване си към ЕС турците ще бъдат по-многобройни от германците и следователно ще имат решаваща тежест в процесите на взимане на решение в Европейския парламент.
Турската икономика е по-динамична от икономиките на страните от ЕС. Въпреки това закъснението на нейното икономическото развитие в глобален план ще погълне голяма част от европейските помощи. В турското общество сега се извършва фундаменталистко възраждане, което ще стане повод за дебати относно светския характер на държавата, въведен от Ататюрк, при условие че на военните бъде призната ролята на пазители - нещо, което западните общества не предвиждат. А турското общество по примера на европейското, което никога не е било благосклонно настроено към членство на Турция в ЕС, сега вече не гледа с добро око на Европа.
Изправена пред аргументи за или против еврочленството на Турция, Европа трябва да реши как да намери изход от тази дилема. Онези еврочленки, които защитават позицията за еврочленство на Анкара, подценяват риска от това турският препъни камък да превърне окончателно Европа в голям пазар и нищо повече. Онези еврочленки, които издигат пред Турция стената, наречена Кипър, забравят от своя страна положителните и жизненоважни в днешния свят страни от приемането на Анкара в ЕС.
Европа никога не е имала такава голяма необходимост от трети живот, каквато има сега. Кандидатурата на Анкара трябва да бъде защитена, преговорите с Анкара - подновени, но през това време, докато Турция остане под напрежението на изпитите, през които трябва да премине, Европа също трябва да се промени, за да бъде в състояние да я посрещне в лоното си. Тя трябва да гласува за извършването на някои необходими инстуционални реформи и да не забравя, че само една амбициозна Европа има мотив да подкрепи приемането на Турция в ЕС. /БТА/
