Никой вече не помни стария съветски виц, в който партиен секретар пита членка на партията защо не е присъствала на последното партийно събрание, а тя отвърнала: "Ако знаех, че е последното, щях да дойда". Вицът изчезна заедно със Съветския съюз, но сега можем да си зададем съвсем сериозно същия въпрос заради случващото се с Белгия. Защо не се обръща внимание на
последната министерска криза, която накара краля засега да се
откаже да назначи ново десноцентристко правителство? Чисто и просто защото още не знаем, че това може да се окаже наистина последната криза от този тип.
В този дълъг и безкраен белгийски развод приключихме с обидите и опитите за помиряване, сега думата имат адвокатите на двете засегнати страни. Защото същинският ултиматум, който единодушно изпращат фламандските партии на френската (а не френскоезичната) южна част на страната, вече не идва от
подразнен до крайност партньор, а е писмо, връчено от съдия изпълнител и написано от неотстъпчив противник. Този път Фландрия иска да се прекъснат и последните връзки, които образуват белгийската държава, било то в социалното осигуряване, където белгийските французи ще трябва да възстановят на
по-пестеливия Север разточителните си разходи в здравеопазването, във външната политика, включително в Кодекса на националността, или естествено в икономическата политика, където всяка от общностите да се оправя като цяло сама, без същинско преразпределяне на ресурсите.
На тази депеша от Емс /писмото, което предизвиква Френско-пруската война през 1870 г. - б.ред./френските партии отговориха, като решиха да се консултират помежду си. Когато две общности, които се предполага, че образуват една държава, са стигнали дотам политическите им партии без изключение да решат да се равняват по национални реалности, съдбата на Югославия - оптимистите ще кажат Чехословакия - не е далеч. За жалост Белгия не е близо до
някоя екзотична граница на Европа, а се намира в сърцето й, в
Брюксел, където криво-ляво се изгражда зародишът на континенталната държава.
В такава ситуация може да се стремим да протакаме възможно най-дълго в опит да премахнем кошмара. Това е единодушната позиция на гледащите невярващо съседни правителства. Въпреки че Испания, която е обхваната от все по-утвърждаващата се каталунска идентичност, и Великобритания, която без много да го обсъжда, малко се притеснява за Шотландия, най-усърдно ще се
стараят да се запазят някакъв параван за съществуваща белгийска държава, сега сме стигнали до такъв етап, че не е сигурно дали това е най-малко лошото решение. Като начало трябва да престанемда сатанизираме фламандския национализъм, за който много французи си мислят, че Жак Брел е казал всичко преди 20 години: "Нацистки по време на войни и католически между тях". Това не бибило справедливо към огромната фламандска културна еманципация
от последните 40 години, която ни даде образцови холандскоезичнитворци: романистът Хуго Клаус, братята Делво - художникът и кинодеецът, а в областта на операта - естествено, Жерар Мортие.
Истината е, че фламандската общност, тази малка крайморска Бавария, е обхваната от забележителна икономическа и социална динамика, успешно е завършила езиковата си трансформация, а населението й е колкото това на Дания или Норвегия. Подозрителнакъм съседна Холандия, една независима Фландрия всъщност бързо би станала най-франкофилската и най-латинската от германските държави в Северна Европа. Затова догмата на френската
дипломация, че трябва на всяка цена Фландрия да се задържи в Белгия, трябва да се преразгледа бързо и радикално. Още повече, че като заговориха по национални теми, християнсоциалистите и техните съюзници либерали и социалисти в Белгия намалиха влиянието на крайната десница също толкова ефикасно, колкото Саркози във Франция.
Само че валонците и брюкселците няма да искат да образуват от своя страна държава със затихващи функции. Както всеки би трябвало да знае, в Лиеж се празнува 14 юли. В Париж се сдобиха с популярност Анри Мишо, Маргьорит Юрсенар, Жорж Сименон и дори белгийският лауреат на Нобеловата награда за литература Морис Метерлинк, според когото родният му фламандски език е неподходящза литература. Като си избраха една не-столица в Намюр и
нарекоха представителството си в Париж "френска общност", а не "франкофонска общност", нашите сънародници оттатък границата вече ни казаха всичко. Като Хелмут Кол през 1990 г., Никола Саркози има всички шансове да управлява една по-голяма Франция, леко обедняла заради хроничната индустриална криза в новите си региони и да получи една Социалистическа партия, вярно, лишена от най-парижките си елити, но разполагаща с народната база на Боринаж /белгийска индустриална област - б.лед./ и долината на река Маас, пък и брюкселските буржоазни бохеми не отстъпват на нашите.
Кой казваше, че историята не ни готви големи изненади, особено там, където не ги очакваме?/БТА/
