Обесването на Саддам отеква из целия Близък изток
Обесването на Саддам отеква из целия Близък изток / netinfo

Примката около врата на диктатора бе една от най-впечатляващите гледки, виждани някога в арабския свят - арабски президент, от когото бе потърсена сметка.

Но все още голяма част от арабския свят не разглежда екзекуцията на Саддам Хюсеин в светлината на извършените от него страшни престъпления срещу народа и съседните страни. Вместо това тя се запомни с чутите в разпространения видеозапис от последните минути на Саддам звуци: шиитски симпатизанти, които скандират религиозни лозунги и възхваляват радикалния духовник Муктада Садр. Управлението на Саддам имаше относително малко защитници вътре в Ирак и извън страната, но сериозните нередности в процеса срещу него, както и екзекуцията, създадоха у много хора впечатлението за саморазправа, а не за прилагане на закона.

Краят на Саддам не възвести нов Близък изток. Днес главната тревога на арабите е очертаващата се гражданска война в Ирак и потенциалния разпад на държавата, който заплашва да разпространи вируса на нестабилността из целия регион.

Прозападните сунитски режими, като тези в Саудитска Арабия и Йордания, са силно загрижени заради нарастващото иранско влияние в Ирак след падането на Саддам. Турция е разтревожена да не се създаде де факто кюрдска минидържава в северната част на Ирак, което може да възпламени огромно брожение сред собственото й кюрдско малцинство. Закъснелите признания на президента Буш, че нещата в Ирак са зле, въпреки пролятата през последните четири години кръв от САЩ и изхарчените огромни средства на данъкоплатците, едва ли могат да утешат съюзниците на Вашингтон в региона.

Арабите може и да са ненавиждали режима на Саддам, но само когато го разглеждаха през националистическата призма. Куражът, с който Саддам се опълчваше на САЩ и Израел, будеше посевместно възхищение от Мароко до Персийския залив. Според обикновените арабите нахлуването на САЩ в Ирак през 2003 г. бе по-скоро нападение на империалистическия Запад срещу арабите и мюсюлманите, отколкото война за освобождаването на Ирак от отвратителния потисник, както я рисуваше администрацията на Буш.

Негативното и често подозрително отношение към американските цели в Ирак бе само подсилено от начина, по който Вашингтон управляваше следвоенен Ирак, затънал в най-страшния хаос за цялата си история. Вместо да изплаши останалите арабски диктатори и да ги принуди да сменят поведението си, съдбата на Саддам вероятно ще ги подбуди на всяка цена да се задържат на власт, защото посланието е: ако изгубиш поста, рискуваш да бъдеш екзекутиран от враговете си.

Архитектите на войната се надяваха, че свалянето на Саддам ще даде тласък на серия от събития, които ще доведат до триумфа на либералната демокрация в арабския свят. Вместо това най-големият печеливш от неговото отстраняване бе ислямисткият фундаментализъм. Екзекуцията на Саддам бе последният пирон в ковчега на арабския национализъм - светска идеология за панарабско единство и независимост.

Родена по време на арабското въстание срещу отоманското владичество в Близкия изток преди близо столетие, тази идеология придоби военен уклон, след като арабите се сдобиха с независимост след Втората световна война. Отчасти в отговор на поражението, което Израел им нанесе във войната през 1948 г., арабските националисти пропагандираха военизирани общества, ръководени от военни лидери, които олицетворяваха мечтите за победа и величие. Трагичната последица бе десетилетията тирания, конфликти и застой за милиони араби, вместо разцвет на арабското възраждане. Чрез национализацията на Суецкия канал египтянинът Гамал Абдул Насър стана първият популистки лидер на арабския национализъм. Десетилетие по-късно той вкара арабите в катастрофалната война от 1967 г. с Израел, станала началото на края на арабския национализъм.

Саддам се изживяваше като новия Насър, когато зае поста на президент на Ирак през 1979 г. Той прегърна палестинската кауза и воюва осем години във война, която трябваше да спре иранската ислямска революция. Много страни, в това число и САЩ, го подкрепиха като преграда срещу ислямския фундаментализъм, в който виждаха по-голяма, отколкото арабския национализъм, дългосрочна политическа заплаха за интересите на Запада. Но Саддам последва стъпките на Насър по пътя на поражението, започвайки с нахлуването си в Кувейт през 1990 г.

Обесването на Саддам премахна последния арабски автократ, готов да се бори с фундаменталистите в името на светско начало на арабските държави. (Единственият кандидат остана сирийският президент Башар Асад, който обаче не разполага с военно влияние, а съюзът му с неарабската Ислямска република Иран подриват претенциите му за тази титла.) Вероятността либералните араби да представят скоро нова демократична алтернатива, не изглежда особено голяма. Напротив, в Ирак и в целия Близък изток бъдещето все повече принадлежи на ислямистките фундаменталисти. Съдейки по ескалиращите конфликти в Ливан и в палестинските територии, както и в Ирак, това бъдеще с основание може да бъде наречено мрачно. (БТА)

Коментар