Когато обяви целите за конференцията по близкоизточната криза, която се провежда в Рим, италианският външен министър Масимо Д'Алема беше разумно предпазлив. Той каза, че целите на форума са облекчаване на хуманитарната криза в Ливан, сверяване на условията за постигане на примирие, взимане на решение за изпращане на многонационални умиротворителни сили. Не че това не са големи цели, но като ги обяви, италианската дипломация си свърши добре работата. От една страна си спечели признание заради конференцията, на която е домакин, а от друга страна се застрахова, като вдигна летвата на успеха до височина, която трудно няма да може да бъде преодоляна.
Съществува обаче и друг дневен ред за срещата на върха в Рим. По-дързък и по-рискован и поради тази причина и по-малко огласяван. Дневен ред с две точки за обсъждане в него - Сирия и Израел.
Първата точка, която можем да наречем "Операция Дамаск", е породена от промяната, която все още подлежи на проверка, в американската стратегия. Докато прави всичко възможно, за да даде още време на офанзивата на Ерусалим, Вашингтон стигна до извода, че Хизбула не може да бъде елиминирана единствено от израелската военна сила. Дамаск е този, който предоставя логистична подкрепа на хората на Насрала, Дамаск е този, който може да прекъсне пътищата им за доставки на оръжие, Дамаск е този, който иска да бъде замесен по някакъв начин в стабилизирането на Ливан /без завръщане на войските му там разбира се/. Тогава трябва да се положат усилия, за да се
"примами" Сирия, въпреки прекъсването на дипломатическите отношения на Дамаск със САЩ, а различаващите се интереси на Дамаск и Техеран в Ирак да бъдат пренесени в Южен Ливан. С две думи трябва да се спечели сътрудничеството на Сирия и да се изолира Иран, като за целта се използва ловко съперничеството между шиитите и сунитите.
Ако подобна маневра се увенчае с успех, Хизбула ще понесе удар, доста по-тежък от ударите, понесени от израелските бомбардировки. Но за да се стигне до този успех, трябва Израел да не разширява конфликта на сирийска територия, опозицията на неоконсерваторите в САЩ да бъде обуздана, а и някой трябва да разговаря с Дамаск. Този някой може би ще бъдат умерените арабски правителства, изпратени на конференцията, или по-вероятно онези европейски правителства, които до преди време обясняваха на Белия дом, че така желаното сваляне на Башар Асад от власт ще хвърли Сирия в ръцете на фундаменталистите.
Но освен това не трябва да забравяме и Израел. Разтърсващото еврейско първенство по изтърпени страдания прави много по-труден разговорът с Израел и никой няма намерение да подлага на съмнение правото на Израел да се защитава. Но трябва дипломатите, събрали се в Рим, да кажат няколко думи за големия брой на жертвите сред цивилните ливанци, както и за малко разбираемото настървение на израелските самолети срещу граждански инфраструктури в Ливан. Те трябва да го направят не само водени от хуманитарни подбуди, а защото настоящата стратегия на Ехуд Олмерт може в последствие да засили подкрепата на ливанския народ за Хизбула, да разедини Ливан и да възпламени в целия регион пожар, който няма да бъде от полза и за сигурността на Израел. Тоест ще предизвика точно обратното на това, към което всички се стремят. /БТА/
