Преди официалното посещение на министър-председателя Бойко Борисов в Ливан, www.dariknews.bg публикува дневниците на Константин Вълков от пътуването му до Бейрут по-рано тази година
Част 2: Бейрут като строителна площадка
"Бейрут е секси," така ми описва града Камал Музауак. Той е социален иноватор или поне така го определят, каквото и да значи това. По-скоро обаче е основател на най-популярния пазар за екологично чисти храни в града и собственик на ресторанта Tawlet. Камал е позната фигура не само в Ливан, но и на много места по света. При него често ще видите журналисти, фотографи, архитекти, писатели, пътешественици, за които Бейрут е просто поредната, но любима спирка.
Пред ресторанта на Камал се появяват бляскави автомобили - веднъж твърде мощен джип, после спортен автомобил, веднага след това два големи автомобила със затъмнени стъкла, от които слизат важни хора с охрана, навярно дипломати. Tawlet е особено място. Спокойно и приветливо, усмихнато и ужасно вкусно.
Eдно от онези места, които показват защо Бейрут е различен град. Различен от добре планираните, идеално застроени и изкуствени градове като Дубай. Всяко нещо в Бейрут е резултат на упорито желание в този град да се случва нещо. Всяко нещо е резултат на местни усилия, ентусиазъм и воля за промяна.
Малко по-късно отивам в християнския квартал на Бейрут. Ашрафи е пленително място, доскоро незасегнато от строителството, но само доскоро. Устоял на какво ли не през вечно разклатената обстановка в Бейрут, кварталът има опасен чар - тук живеят артистични и богати хора, които знаят, че повече цветя, повече красиви дрехи, повече красиви сгради, повече красиви хора правят живота по-добър.
В средата на 19-и век кварталът бил едно поле с черници. По-късно богати гръцки фамилии се пренесли да живеят там, както пише Карол Корм в книгата си. Карол е културен редактор на списание Elle Middle East. След края на първата световна война идват французите, продължава тя, и налагат специфичен архитектурен стил, запазен и до днес на доста места, отличаващ се с особен характер. Уви, на много места той се разрушава и днес Бейрут е строителна площадка, на която се развихрят световноизвестни архитекти.
В центъра на Бейрут са Beirut Souks на испанеца Рафаел Монео, изцяло нова градска среда, която се опитва да бъде реплика на стария разрушен даунтаун, но е малко изкуствена, прилича на открит мол - пълна е с прекалено скъпи магазини. Мястото обаче е харесвано от местните и тук идват много богати фамилии с деца, винаги водят прислужница от Филипините, която гледа малките и носи чантите. Разрушена по време на гражданската война тази част може и да се впише в градската среда, но за бягството от стерилната атмосфера се изисква време.
Точно срещу Beirut Souks е престъпно скъпият, но отличен хотел Le Gray, построен по проект на архитекта Кевин Даш. Басейнът на покрива, който открива възхитителни гледки към Средиземно море, е задължителна атракция. Наблизо са и Beirut Terraces по проект на архитектурното студио Herzog & de Meuron. Студиото на Жан Нувел работи по проекта Landmark, а французите от архитектурната компания LAN правят т. нар. огледална кула, която всъщност пресъздава "един град, който няма да изчезне", както твърдят създателите.
И проектите продължават. Ако отворите брошура или списание, което присъства във всяка хотелска стая, ще намерите още поне дузина. Проекти, които показват, че Бейрут е уникален градски феномен, пренаселен от исторически артефакти и с всяка следваща война или окупация доказва сякаш на себе си, че има силите да се възроди, но не и да изчезне.
Освен строителна площадка, която в крайна сметка ще промени Бейрут, макар да не е сигурно дали ще го направи по-чаровен, градът винаги е бил площадка за игра на възрастните, особено след залез слънце. Европейците си падат по онази мистична ориенталска загадъчност, която търсят ту в Маракеш, ту в Дамаск, ту в Истанбул, но откриват в нейната пълнота точно в Бейрут. Днес градът пак е на туристическата карта, новите хотели и относителното спокойствие може би ще гарантират спокойна година. Единствената война, която се води, засега е на хранителния фронт, но Камал Музауак, с който започна този дневник, е сигурен кой печели и това е перфектното табуле.
Ливан и Израел наистина са в състояние на постоянна битка и това вече не изненадва никого. Големият конфликт обаче не е военен, а хранителен. Всичко започва със съдебна заплаха срещу Израел, заради твърденията за собственост върху традиционните за арабската кухня фалафел, табуле и хумус. Някои от участниците в конфликта смятат, че собственост може да се докаже със световен рекорд. Така се заражда войната за най-големият хумус, която се води почти непрекъснато. В края на октомври 2009 г. ливанци направиха хумус, който тежеше два тона и подобри предишния рекорд на израелците. Само след три месеца Израел реши да отвърне на удара с 4-тонен хумус. Но и той не издържа дълго - появи се 10-тонен, 20-тонен хумус и така нататък.
Очаквайте утре Част 3 на "Дневниците от Бейрут" на Константин Вълков
