Европейската комисия наскоро публикува най-критичния в историята на ЕС мониторингов доклад по отношение на страна членка. Докладът установи, че страната се тресе от корупция, организирана престъпност и некадърна администрация.
Много хора обаче не забелязват един друг факт – за пръв път в историята на Съюза, Комисията изготви и доклад по отношение на усвояването на европейските фондове от страна членка. В резултат 825 милиона евро от предприсъединителните фондове за България са блокирани заради нарушения и административни дефекти. Тази новост е ключова за разбирането на факта, че има нещо качествено ново за ЕС в българския случай, което прави разрешаването му дори по-важно за Съюза, отколкото за самата България. Всъщност ситуацията в България съвсем не е толкова апокалиптична, колкото би си помислил човек, прочел двата доклада на ЕК. Поради една проста причина – икономиката е в добро състояние. Въпреки че в абсолютно отношение българската икономика е малка, в относително отношение тя вече се справя доста добре: годишен растеж от 6-7%, плосък корпоративен и подоходен данък от 10%, износ, който вече второ тримесечие расте с по-големи темпове от вноса, замогващи се български компании, както и неспирен поток от чуждестранни инвестиции. Страната дори има бюджетен излишък от 4-5 млрд. лв., като правителството би могло да използва част от него, за да замени някои от спрените средства. Като цяло няма как да се отрече, че България е постигнала значителен напредък от края на деветдесетте. В същото време цялата суматоха около еврофондовете е донякъде неоправдана, защото главната полза от членството в ЕС е достъпът до най-големия вътрешен пазар в света и възможността да се конкурираш в него. Но проблемите, споменати в докладите на ЕК, наистина съществуват и ако излязат извън контрол, могат да заплашат целия напредък постигнат от България от 1997 г. насам – напредък, който в същото време представлява успех и за ЕС. Работата е там, че ЕС наистина има нужда от една стабилна и преуспяваща България поради няколко причини. На първо място, за да подсигури енергийната си независимост все още плахият и скромен газопровод „Набуко” е първият проект в това отношение. На второ място, България е ключова за стабилността на целия регион; тя е в “най-тънката” част на ЕС – в пояса на стабилност между Западните Балкани и Турция. Тя е също така предмостие към Кавказ, големия Черноморски регион, Близкия изток и Централна Азия. Нейната геополитическа позиция би могла да помогне да се сдържа Русия, ако там се появи по-агресивен режим. Но ЕС има нужда от България преди всичко, защото тя е пробен случай по отношение на едно жизненоважно предизвикателство – крайното обединение на цяла Европа чрез разчупването на хватката на наследниците на комунистическите апарати над голяма част от континента. България е по-костелив орех от всичко, с което ЕС се е сблъсквал досега – по-костелив и от Гърция, Испания и Португалия през осемдесетте, и от Полша, Словакия и Латвия през 2005 г. В същото време обаче българският проблем ще е по-лесен за решаване, отколкото трудностите в, да речем, около дузина други страни от Западните Балкани до Централна Азия, които чакат на опашка да се присъединят към ЕС – Албания, Македония, Сърбия, Черна гора, Косово, Босна и Херцеговина, Хърватия, Молдова, Украйна, Грузия и евентуално Армения, Азербайджан, Беларус, дори Турция и Русия. Това означава, че България е политически в средно положение между по-преуспяващите страни в Централна Европа и по-проблематичните постсоциалистически трансформации в бивша Югославия и бившия Съветски съюз. (За сравнение – истинските реформи в Централна Европа започват през 1990, в България началото им идва едва с “революцията” от 1997, докато в Грузия едва през 2003, а в Украйна – през 2004.) Така че, българският случай е наистина уникален – той може да се окаже препъни-камъкът в по-нататъшната еволюция и развитие на ЕС като структура, обединяваща целия континент в зона на стабилност и демокрация с най-големия пазар на света, способен да се конкурира със САЩ, Китай и Индия. Настоящото българско правителство наистина е предприело някои мерки, за да се справи с проблеми – например основаването на ДАНС или назначението на “Желязната Меги”. Но правителството все пак е само правителство – ако има могъщи фактори, които му се противопоставят, то може да направи само толкова без външна подкрепа. Така че това, от което имаме нужда в случая е промяна на парадигмата, тъй като новите проблеми изискват нови решения. ЕС трябва да посрещне предизвикателството, придвижвайки се все повече на югоизток и изток. Той трябва да използва българския случай, за да разбере как може да подкрепя отговорните и спазващи законите фактори в българското и други подобни общества. Това може да стане чрез намирането на нови начини за упражняване на “здравословен натиск” – например като се разработят нови механизми за наблюдение на дейностите на българските институции, като се обучава много по-упорито и задълбочено българската администрация и като се подкрепя гражданското общество и организации. Ако ЕС открие верния път да научи българския си урок относно справянето с определени проблеми в определени общества, той ще успее да обедини целия континент (може би дори включвайки Русия) през следващите няколко десетилетия.Но ако ЕС не успее да разбере и посрещне реалностите в днешна България, може никога да няма надежда за останалата част от Европа, Съюзът ще трябва да мине в отстъпление. Всъщност, ако Брюксел се оттегли напълно, един от членовете на Съюза, България, може да се превърне една от онези т. нар. нежизнеспособни държави (“failed states”), да не дава Господ, връщайки назад историческия напредък, постигнат в Европа през последните двадесет години.
