За късмета да оцелееш при трагедията с кораба "Илинден" в Охридското езеро е следващият разказ. Той е на Тотка Иванова, която е жител на село Антон - селото, откъдето са най-много от загиналите при инцидента - общо осем души. Тотка, дъщеря й и нейна приятелка са били на носа на корабчето. Всъщност злополучната екскурзия е била третата до Охрид за Тотка Иванова. Всеки път тя е сядала на различно място в туристическия кораб.
Тотка Иванова: Бяхме отпред на носа на корабчето с дъщеря ми и с една колежка. Качихме се всички се настаниха. Венетка, която е служител на общината, имаше рожден ден. Тя мина, почерпи. Попита добре ли сме всички, добре сме. Отдолу се чуваше смях, майтапи. Тръгнахме, а отдолу някой вече пееше - пееше за Охридското езеро. По принцип нали сме отишли за хубаво. Тръгнахме, виждаше се дъното. Страшно бистро езеро. И в момента, в който гледахме, се получи някакво накланяне. Казах си - този шега ли си прави. Дъщеря ми изпадна през перилата на носа и се държеше. В момента, в който се опитах да й помогна да се качи, ни захлупи, паднахме във водата надолу. Аз не мога грам да плувам. Директно потънах, започнах да ритам. Дъщеря ми ми помогна да изплувам. Даде ми дъска, за която се хванахме. Дъската беше страшно голяма. Дъщеря ми я държеше. Не знам колко минути сме стояли така, но тя само викаше: "Не мога, изпускам се". Викаше ми: "Мамо, държиш ли се?". Аз и отговарях: "Да, държа се, дръж се и ти".
Тотка Иванова: Колко минути сме стояли, нямам представа от времето. При нас дойде една моторница, може би македонци бяха тръгнали за риба. Подадоха рибарски прът. Изтеглиха ме мен. Помогнаха ми, качих се. Изтеглихме и дъщеря ми. Едно от момчетата, което беше на нашия кораб, и Мариета Петрова, вече бутаха една жена, която почти беше посиняла. Качихме я и нея на лодката. Аз започнах обдишване, доколкото имаше възможност, то нямаше пространство. Опитахме се да я завъртим настрани, правихме й масаж. Жената повърна. Мислехме си, че ще се оправи, но почина. Просто, ние не можахме да направим нищо за нея.
Тотка Иванова: Просто мина като на кинолента, може би нямаше време да мисля, нямаше кой да ходи по морги и полиции. Ръководителката Борянка беше много зле. Някой трябваше да отиде, аз ходих навсякъде. Нямаше време да мисля - просто не съм разсъждавала. Дори, това казвам и на мъжа ми, нямаше време да плача. Само се молехме. Първо, извадиха пет човека, а ние се молехме другите да са на някаква лодка или на корабче. До последно се молехме да няма други - в тежко състояние, но да бяха живи хората. Сутринта, просто лежа и не вярвам, че съм жива.
