Не ни приляга на нашата слабост като държава да вземаме толкова ярко страна в големи международни проблемни ситуации. В този свят няма как да си неутрален, но може да си много по-гъвкав.
Тезата е на един истински патриот, родолюбец и истори и - казанлъчанин. Професор по история, преподавател в Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий", Петко Петков.
Изминалата година бе особено успешна за родения под знака на Скорпиона 53-годишен земляк, защото на финала й той получи най- голямото национално признание за своята сърцата работа - едно от най-престижните за интелектуалците отличие, връчено за първи път на казанлъчанин - наградата „Златен век: Печат на цар Симеон Велики". Тя му бе връчена в емблематичната зала „Дворецът" на Националната художествена галерия в София от министъра на културата Вежди Рашидов.
В началото на една многообещавата и очертаваща се поредна разломна година за нас, българите, като народ и общество, предпочетохме началото й да е откровен, честен разговор за важните въпроси от историята, времето и отвъд тях с един интересен човек, наш съвременник, смел българин и искрен родолюбец. В откровено, човешко, размислящо с тезите си интервю, с историк от ново поколение.
Професор Петков, какво означава за един българин, учен, на жизненото поприще в средата, да получи „Печат на цар Симеон Велики?"
За мен е изключително висока чест. Много се радвам, че от Казанлък излезе и предложението ми за номинацията, което ме задължава да бъда още по-добър в отдаването на каузата на моя роден град. Но такава награда заслужават много други казанлъчани, много други преподаватели и дейци на културата.
Посветихте наградата си на Вашите студенти от университета във Велико Търново. Защо?
Заради приемствеността. Защото без тази приемственост на поколенията в академичния живот няма следващ епизод, няма развитие. Всичко свършва, ако след нас няма някой, който да работи със същия ентусиазъм. Защото всички сме приели условието, че трудът е много, а признанието малко. И, ако дойде - или е закъсняло, или е половинчато. Аз съм щастливец, че получих признание в средата на пътя си, което е много насърчително.
Напълно възможно е човек да се обезвери, тъй като доказателствата, че държавата не дава достатъчно за културата и образованието, са много повече, отколкото такива като това, когато отделни хора получават признанине за делата си. И понеже сме такова общество, изравнено в нищетата още от 19 век, това признание много лесно може да стане жертва на присъщата ни завистливост и немарливост към постиженията на ближните ни.
Отличието Ви опровергава обаче местната теза, че никой не е пророк в собствения си град.
Може би, защото не съм тук постоянно, но се старая да идвам често и да живея с ритъма на казанлъшката култура. Не случайно цитирах Георги Раковски за равенството в нищета, това негово наблюдение от средата на 19 век е забележително с истинността си. Той казва: „Между българи владее дух равности и никому не отдават первое седалище, почитат само по-стари и по-храбри ". Тоест, родово отличие, аристокрация, такива работи - не. „Ние нямаме, казва Л. Каравелов, този за нищо ненужен елемент - аристокрацията".
Мисля, че не сме се променили много от нивото на онова традиционно и бавно модернизиращо се общество от Възраждането. Макар, че има многозначителни изключения. Има много българи с модерно мислене, с гражданско чувство. Въпросът, както казва един млад тогава юрист, д-р Киров, през 1902 г., е дали в обществото преобладава гражданският и демократическият стремеж.
А дали не е време вече да разбием това равенство в нищета?
Това може да стане само с индивидуални усилия. Колективно не може да стане. Трябва всеки да се чувства като гражданин, ако има сили и мотив, и да действа като гражданин.
Аз обаче съм скептичен, че в момента в България преобладава „гражданският или демократическият стремеж". Напротив, едно друго мое наблюдение от изследванията ми е, че повечето българи, поне през Възраждането, са граждани и и поданици едновременно. Като много повече натежава поданството. Докато гражданинът трябва да е много повече свободен, активен, да отговаря за постъпките си. А това на нашего брата не му харесва много.
А сега в демократичното време как е?
А кой е казал, че е демократично времето ? Според мен, началото на 20-ти век, когато имаме уж най-демократичната Конституция - Търновската, и сегашното време, когато имаме пак проформа демократична Конституция, са еднакво формално демократични. В едно бедно общество, в което живеят значителна група бедни, а напоследък и необразовани хора, част от които имат реален проблем с физическото оцеляване, няма как да има зряла демокрация. В това съм абсолютно убеден.
Още ли мислите, че българинът е беден човек?
Има разни българи, но мисля, че една голяма част от нашия народ живее мизерно. И това се вижда все по-ясно всеки ден. Доста хора са на ръба на минимума и, като се борят за насъщния, са готови на всякакви компромиси. А гражданското общество иска да си смел, съзнателен, свободен. А, като не можеш да си нахраниш и изучиш децата, какъв свободен човек си? И ето откъде идва корпоративният вот и голямата зависимост на избирателя.
Човек интелигентен, умен, но зависим. И тогава какво му остава? Разни утешителни съблазни. А и българинът няма нищо против авторитарни управления, показва историята, стига те да му гарантират известен социален минимум, да има ред в държавата и да няма злоупотреба с власт. Това съм го написал в заключението на една от моите книги и тя получи дори награда преди години. Така беше и при Тато: хладилникът пълен, „Москвич", вила, децата учат.
Е, не можем да говорим свободно. Е, по-прости от нас са началниците, ама нали ние сме добре. Същото или подобно е положението и сега. Не говоря за цялото общество, но за една значителна част от него, способна да влияе на дългосрочната му стабилност и перспективи за вътрешно развитие. Затова съм скептичен по отношение на вътрешната ни мотивация да имаме гражданско общество. Масовият българин традиционно се задоволява с малко.
Свикнал е да не се противопостява открито на водачите си, дори да са с авторитарни наклонности; вместо да протестира, мрънка или крещи в социалните мрежи. Мотивът е: я по-добре да си замълча, кой знае какво може да ми направи еди-кой си. Има и друг типаж - много ярки хора, индивидуалности, които обаче много трудно работят в екип или за обща, не частна цел. Трудно се съчетават, искат само те да блеснат и да получат признание, само техният глас да се чува; за тях законът е бариера насред полето. Това също е пречка за гражданско общество.
На кое време прилича днешното време?
В историята не бива да се търсят преки аналогии, но по някои белези днешната ситуация прилича на началото на 20 век, когато обществото изглежда динамично, развиващо се в материален план, с постижения в определени посоки. Но има една разлика: онези българи, от онова време, са били изключително целеустремени и преживяват всичко в националния и националнообединителния контекст, готови са на истински жертви за постигането на справедливите общи цели.
Иначе, демокрацията пак е била формална, но това са хората, които отиват с китки при мобилизацията за Балканската война през 1912-а. А ние нямаме и капчица от техния патриотизъм. Сега имаме много голям недостиг на родолюбие в сравнение с българите преди 100 години.
Откъде дойде този дефицит?
Много са факторите, допринесли за това, особено в последните 25 години много се направи, съзнателно изглежда, в тази пооска. Аз все не вярвах, че има план за разбиването на нашето национално единение, за смачкването, унизяването на българската общност, за вътрешното й крайно противопоставяне, но като че ли има такъв план и българи го обслужват. Защото не мога да си обясня как всички виждаме от какво има нужда и не го правим.
И вместо очевидно необходимото, държавата прави точно обратното. Натиска се хуманитаристиката, ограничава се ученето на и в хуманитарни специалности. Миналата година дори излезе Постановление от държавен орган - Министерският съвет, с което всички хуманитарни специалности се обявяват за неприоритетни и не само те. Е, че кой ще иска да учи в неприоритетна специалност?
И на кого да обясним, че след 20 години, след такова немарливо отношение към хуманитаристиката, думата, името, чувството „българи" ще бъде екзотично. Това не се ли вижда? Плюс демографските проблеми и всички останали неща край нас като заплахи. Един ден тази бомба ще гръмне!
Непознаването на българската ни история до каква степен има отношение към начина, по който реагираме като граждани и възприемаме случващото се у нас?
Най-лошото е, че никой няма да си признае, че не познава българската история. Проблемът е много по-дълбок, защото нашето общество като цяло има много несериозно отношение към историческата наука. Донякъде и с основание, защото всяка власт е подчинявала и използвала историческата наука. Историците и в тоталитарните години не са били глупави хора, но поставени в примката на властта, са правели компромиси. Аз имах щастието да започна да се занимавам с научни изследвания от 1990 г. насетне, затова и никой не ми е казвал как да пиша, каква тема да избера. Но по принцип българският народ гледа малко несериозно на историята. Ако имаш болка - отиваш при най-добрия доктор. Ако имаш нужда от майстор - викаш най-добрия. А, ако имаш нужда от консултация по история, няма да потърсиш историка, защото ти разбираш най- много.Тук е проблемът. И ние сигурно сме в дълг, защото дълго време историята се е пишела суховато, сковано, някак неразбираемо за хората.
Друга основна причина за непознаването на родната ни история е постоянното намаляване на часовете по история в училище. Това е проблем, който ще се усети в най-близко бъдеще.
Понякога се шегувам, че у нас в епидемични размери се е разпространила шизофренията на истинското, интимно мотивираното мислене и действие, и това, което формално и официално се показва на публиката. Тази шизофрения не е заразна, защото вирусът е носен от повечето българи. За осъзналите болестното състояние и желаещи да се излекуват от широката и на моменти непоносима "разкрачка" между показно и истинско - всяка публична изява, всеки неинтимен ход е изпитание, защото е претълкуван в традиционния шизофреничен стереотип: "Ти какво сега се правиш на интересен, сякаш не те знам", т.е. ти не можеш да си различен, как така искаш да си някой извън блатото? А, ако упорстваш - трябва да бъдеш наказан! Знанието и истината са лек за такива болести. И солидарността между желаещите да се лекуват.
В този смисъл, защо историците позволихте и си замълчахте по отношение на приемането, на първо четене макар, на закон, който да обяви комунистическия режим за престъпен и да наложи санкции за носене на символи от него време?
Че някой да ни е питал? Да ни слуша някой? А и академичната общност също е разделена. Няма академична общност, която да е солидарна, целенасочена и активна дори в защита на своите професионални интереси. А и държавните мъже са се погрижили много старателно да не е така, като са осигурили достатъчно ниски възнаграждения на академичната гилдия с малки екстри за някои нейни представители.
Но и ние помежду си не сме солидарни. Въпреки това не съм съгласен с крайните твърдения, че съвременните българи са пропаднали и са напълно бездуховни. Няма такова нещо. Просто ни затрупват с омраза, със злонамереност. Постоянно ни подхвърлят разни основания, за да се мразим, да се разделяме. При това съвсем съзнателно. И нашите хора се хващат. Днес против Русия, утре против Турция, вдруги ден срещу американците. Така се командва лесно, а хората се хващат, мислят, пишат и яростно защитават всъщност идеологически позиции, надявайки се, че така осмислят живота си. Цялата работа е да осъзнаем, че за нас най-важно ни е българското.
Как на нас ни е най-добре. И не вярвам да ни е по-добре, ако сме скарани вътрешно. Все едно за какво. Съгласие ни трябва. Съгласие, но не за сметка на различността, не обезличаване в индивидуален или групов план, а съзнание и воля за постигане на общи цели. Та ние нямаме национален консенсус по бъдещето на България. Нямаме национална доктрина, която да показва какво в следващите 10 години е най-важно за България. Някой да е питал народа за тези стратегически важни неща? Може да не е с референдум, но една широка обществена дискусия би могла да каже къде българинът вижда мястото си. И тогава да преценим. Ако свързваме бъдещето си с определен тип геополитическо партньорство, ако така искат повечето българи, значи натам следва да се ориентираме. Ако искаме да сме добър партньор и съсед с всички, но запазвайки националното си достойнство и чест, което не е невъзможно, значи такава политика трябва да водят всичките ни правителства, а не да имаме любимци или да толерираме само един от многото потеницални чуждестранни наши партньори.
Не ни приляга на нашата слабост и икономическа зависимост, отвън като държава, да вземаме толкова ярко страна в големи международни проблемни ситуации. В този свят няма как да си неутрален, но може да си много по-гъвкав. Например, повече от 20 години предлагам да се направи обществена дискусия за уточняване на списъка с националните паметни дни. Нищо повече. И то паметните дни, които заслужават да се почитат. Няма обаче никакво желание и воля за това! Да не би някой да е питал народа, като е обявен Трети март за национален празник? Просто един държавен орган реши така в началото на т.нар. „преход".
А тук става дума за едно целенасочено, но исторически неоснователно и невярно внушение, че предварителният Санстефански мир може да замества националния идеал. При това, по време на неговото сключване, няма никакво българско участие. Трети март не символизира толкова собствено български постижения, колкото нетраен резултат от една вековна схватка между две империи.
Десетилетното Българско усилие го символизира Екзархията като българска протодържава, призната и от султана, и от Великите сили, в почти пълните български етнически граници. А тук какво? Да не обидим руснаците, защото, ако не Трети март, а 24 май, както аз от години предлагам, е националният ни празник, щели да се засегнат братушките? Нищо, че там напоследък 24 май се чества доста по-ярко. Когато една държава показва, че уважава своето и себе си, своя интерес, всички я уважават.
Трябва да бъдем преди всичко ние, българите, сами за себе си, да следваме нашите си общи интереси, след като ясно сме ги формулирали, и да имаме добри партньорски отношения с външния свят. Тогава ще ни уважават навсякъде, а не когато сме слуги и подвиваме опашки. А ние сега какво? Преди да са ни поискали услуга, я предлагаме, че и често - без да поискаме нещо насреща за всички нас (в личен план вероятно има компенсации). Никой не уважава такова поведение.
Кой, според Вас, ден е най-подходящ за наш национален празник?
Денят, който би ни обединил духовно и би възвисил България и българите, би ни показал с най-добрия ни принос за света, е 24 май. Защото този ден символизира не само делото на двамата равноапостоли братя светите Кирил и Методий, но и на учениците им, работили в България, на великия и мъдър княз Борис-Михаил и на сина му Симеон и на всичко свършено от тях и от всички онези анонимни или малко известни книжовници, преписвачи и иконописци, изградили тази нова култура и всъщност българска цивилизация. Ето, това би било голяма крачка напред.
Това би показало, че България е зряла. Денят на българската писменост и култура 24 май (до 1916 г. - 11 май) е единственият общобългарски празник, който е започнал да се чества още в средата на ХІХ в. и не е прекъсвал до днес. Той е най-подходящият от многобройните паметни дни в българския исторически и културен календар за настоящ национален празник, защото обединява и миналите поколения, и днешните, а и бъдещите; той е празник и на българите тук, и на тези извън страната - в Бесарабия, Канада, Австралия. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето.
С такъв празник ще почетем много хора, много общи ценности. Според мен, националният празник трябва да е един и да има консенсус по него. Макар да не са малко тези, които поддържат моето предложение отпреди 20 години за 24 май като национален празник, аз не виждам воля и храброст в нашето общество днес да се противопоставим на този тип политическа целесъобразност и геополитическа коректност, които са вложени в избора на Трети март за национален празник преди четвърт век. Много преди мен известни историци са доказали, че Трети март е една фикция, един мит. Това, което е написано в предварителния договор, особено границите на Княжество България според него, никога реално не се е случило.
Хубаво е, че според този неокончателен мир Охридското езеро е цялото в границите на българската държава, но руските войски са стигнали до днешния Велинград, а дори и по Санстефанския договор Шумен и Варна остават в турски ръце. Ето, затова няма разговор и няма как да знаят децата и младите, защото това не се учи в училище, сякаш е срамно да се каже цялата истина. Имаш един час за тази война, кое да им разкажеш по-напред: за славните подвизи на Опълчението или за другите прояви на българското участие във войната.
Болезнено го преживявам това и считам, че не бива повече да се настъпва и ограничава хуманитаристиката, защото отдавна сме преминали критичния минимум. Чудим се тогава защо младите не знаят основни, дори прости неща за отечествената ни история, защо така лесно се водят по чужд акъл и се отродяват. Ами как да научат в такава ситуация, в която история се учи все по-малко? Родителите нямат време, интернет е пълен с информация, но в това число и с лъжи и фалшификации.
... някои дори като фантастика...
Да, като невероятното писмо на Васил Левски, което излезе от един интернет сайт, в което Дяконът пише за банки, финанси, партии, а хората го приемат за истина, защото интерпретира днешните им проблеми по един директен начин. А то е пълна измишльотина! Прилича на курсова работа на студент.
Но на хората им харесва и го споделят, и го цитират. А що се касае до забраната на комунистическите символи и специален закон за комунистическия режим и обявяването му за престъпен, то и това е недомислено, защото престъпни режими в България има и други. Има режими, предизвикали граждански войни, вътрешни размирици. И, ако ще да го правим, да го направим за всичките години и режими в тези над 130 години българска държава, а не за избран само период. Изобщо този ищах да противопоставяме българите на партийна или идеологическа основа ми се струва нездрав и най-важното - директно обслужващ небългарски интереси.
Мисля, че няма да съм единственият, който счита, че това е някакъв вид парламентарен популизъм. Те обвиняват всички в популизъм, а в същото време правят политика с такива неща и по този начин. Та това ли е най-важното сега? Нима като премахнем комунистическите символи от публични места, комунистическото съзнание и навици ще бъдат заличени, а от тях не са засегнати само членовете на една партия, а всички, преживели тоталитарните години. Някои хора носят значката в сърцето си, за тях тя е много повече от партиен символ.
Оттам как ще я премахнеш? Смешно е и тъжно. При това, петолъчката е много древен символ, не е олицетворение само на комунистическия режим.
... защото не познават българската история нашите държавни мъже ли е това поведение ?
Не само, а най-вече защото са зависими. И тук е големият въпрос и проблем: как хора с балансирано, по-българско мислене да бъдат излъчени напред. Но ето, отново има съпротива: видите ли, нямало време за това. Как ще няма време? Та те са правили избирателни закони месец преди избори, промени са гласувани в последните предизборни дни. Очевидно е, че няма воля, а и това високомерно обяснение - още не е въведена нова избирателна система, и вече десетки умници предвиждат зловредните последици от нея. А всъщност всичко е прозрачно ясно, става дума за власт и за облаги от власт, както и да се прикрива този общ интерес.
Но има една мяра. Много се спекулира и с търпението на българина, което било много голямо, за някои дори безгранично. Българинът умее да се затваря, да се предпазва от излишни изказвания. Така е било в годините на оцеляване. Но вече не само, че ножът е опрял до кокала, а вече влиза и в кокала. И никой не може вече да гарантира, че това търпение ще бъде вечно и няма да прескочи искра отнякъде. Политиците по принцип доста спекулативно се отнасат към това „няма страшно"!
Ще разделим още веднъж хората на малки групи, ще ги противопоставим, ще пуснем една тема, друга тема, трета тема, която да ги противопоставя... Може и да стане, но опасността е реална, а пропастта между управляващи и слугинаж и останалите е очевадна.
Преподавате на млади хора. Различни ли са новите българи?
Новите българи сме всички ние, но с по-различно мислене. Човек не се ражда „нов", но може да стане, ако поиска, ако направи този важен личен избор, а той невинаги е лесен, защото е свързан с поемането на отговорност, с решението на дилемата поданик или гражданин в полза на второто, но с всички тежести, които носи свободата. Можем да си повлияем на стереотипното мислене, ако премислим някои постулати, приемани досега на доверие.
Ще имаме нужда и от по-различно мислещи и енергични хора, които да ни водят. Българинът се води. Той традиционно върви след хора, на които вярва. И, ако има нужда от такива, то съдбата ги изважда. Левски е един такъв човек за времето си. Както е бил за евреите Иисус Христос, затова и проф. Тончо Жечев наричаше Левски „българският Христос".
Дойде, поведе хората след своите смели и светли идеи, показа, че българите могат да правят важни неща и сами, пострада пред очите на всички и принесе живота си в жертва в името на всички. Затова и толкова силно и почти безусловно го почитаме - той е българското изкупление.
Ще го видим ли този различен, нов българин през новата година?
Отделни лица, черти, профили се показват и сега. Искам да вярвам, че вече сме в ход на такова обновление. Просто натискът на старото е много силен, властта е мощен лост. Медиите са много зависими. Тази манипулативна среда, в която сме се вплели, ни е погълнала, много трудно ще се излезе от нея. Това е матрица...
Ако трябва да напишете историята на изминалата 2016 г., как би изглеждала тя с една дума?
Шарена. Шарена, но човешка. Щом сме тук, щом сме здрави, живи, България я има и продължава да се развива, значи има надежда. Ще ми се да има и повече позитивни, добри новини, не само тежки и тъжни неща. И това е част от матрицата - да ни приучат, че лошото е повече, че едва ли не е неизбежно и много хора някак свикнаха вече, че това са новините. А това не са всички новини, не са дори най-важните. Има и други, положителни, добронамерени и обнадеждаващи новини - всеки сам избира как да балансира и кои ще определят настроението и мотивацията му.
