Спектакълът „Тайната вечеря на Дякона Левски“ от Стефан Цанев на Театър „Българска армия“ – София, ще бъде представен от 19.00 часа в Концертна зала „Добрич". Постановката е на Асен Шопов. Участват: Веселин Калановски, Милен Миланов, Стойко Пеев, Александър Дойнов, Антоанета Добрева – Нети, Георги Къркеланов, Тигран Торосян, Радосвета Василева, Луизабел Николова, Веселин Ранков, Иван Радоев, Владислав Виолинов.
Никой друг, освен Левски, не се опитвал да надникне отвъд свободата. Как ще се освободим - с чети ли, без чети ли, или с комитети, чрез просвета или с оръжие, сами ли или с чужда помощ? - това бил спорът.
Тук, впрочем, било първото разминаване - за разлика от всички други, Левски е вярвал, че ние трябва сами да се освободим „с една обща революция“. Всички други - и Раковски, и Каравелов, и Общия, и Бенковски, и Стамболов, и Ботев дори - ако трябва да си говорим честно, са гледали на четите и на легиите, на бунтовете и на въстанията само като на повод да се предизвика намесата на великите сили („да се вдигне пушилка“, „да се отвори рана“), за да ни освободят, както, впрочем, бе освободена България... А какво ще бъде след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България - за това никой не мислел, или поне не говорел.
В идеите на Левски имало и нещо друго, което още по-силно стреснало тогава българите: „Всичките народности - Българи, Турци, Евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един Общ Закон, който по вишегласието от всички народности ще се избере.“ - това е било равностойно на Исусовото „обичайте враговете си!“, само че не абстрактно, а конкретизирано - затова още по-болезнено и още по-непостижимо.
Дякона чрез себе си поставял пред хората непостижими лични морални норми: „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв, не да видя себе си на голям чин... защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово.
Напротив, ако му сече главата повече, тряба сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека и по-долна работа... ако щат ме нареди да паса и патките.“ - Сиреч: бъдещата ни държава трябва да управляват умните, а не заслужилите. Да, идеалистът е опасен и възхищението от него лесно преминава в омраза.
Има обаче и друга една причина, която накарала народа тихомълком да се отдръпне от Левски, за тази причина никой не споменава, тя не е и за хвалба, но нека си я кажем - не за друго, а защото може би под този камък е спяла змията на предателството? За бъдещата революция трябвало оръжие, трябвали пари. Заплашителните писма до чорбаджиите не подействали, както казва Левски: „Няма друг народ, на когото богатите хора да не са дали два гроша за свободата.“
Тук, изглежда, е станало голямото разминаване на Левски с народа. („Лесно му е на Дякона - няма ни дете, ни коте...“) И не случайно в някой от последните дни на декември 1872 (в последните дни на своя живот), на една от последните странички в прословутото си джобно тефтерче Левски е написал една самотна дума:
"Народе????"
(от сайта на театър "Българска армия")
Никой друг, освен Левски, не се опитвал да надникне отвъд свободата. Как ще се освободим - с чети ли, без чети ли, или с комитети, чрез просвета или с оръжие, сами ли или с чужда помощ? - това бил спорът.
Тук, впрочем, било първото разминаване - за разлика от всички други, Левски е вярвал, че ние трябва сами да се освободим „с една обща революция“. Всички други - и Раковски, и Каравелов, и Общия, и Бенковски, и Стамболов, и Ботев дори - ако трябва да си говорим честно, са гледали на четите и на легиите, на бунтовете и на въстанията само като на повод да се предизвика намесата на великите сили („да се вдигне пушилка“, „да се отвори рана“), за да ни освободят, както, впрочем, бе освободена България... А какво ще бъде след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България - за това никой не мислел, или поне не говорел.
В идеите на Левски имало и нещо друго, което още по-силно стреснало тогава българите: „Всичките народности - Българи, Турци, Евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било, всички щат спадат под един Общ Закон, който по вишегласието от всички народности ще се избере.“ - това е било равностойно на Исусовото „обичайте враговете си!“, само че не абстрактно, а конкретизирано - затова още по-болезнено и още по-непостижимо.
Дякона чрез себе си поставял пред хората непостижими лични морални норми: „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знай какъв, не да видя себе си на голям чин... защо да не съм аз на еди-кое си място, ами еди-кой си наготово.
Напротив, ако му сече главата повече, тряба сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друга, нека и по-долна работа... ако щат ме нареди да паса и патките.“ - Сиреч: бъдещата ни държава трябва да управляват умните, а не заслужилите. Да, идеалистът е опасен и възхищението от него лесно преминава в омраза.
Има обаче и друга една причина, която накарала народа тихомълком да се отдръпне от Левски, за тази причина никой не споменава, тя не е и за хвалба, но нека си я кажем - не за друго, а защото може би под този камък е спяла змията на предателството? За бъдещата революция трябвало оръжие, трябвали пари. Заплашителните писма до чорбаджиите не подействали, както казва Левски: „Няма друг народ, на когото богатите хора да не са дали два гроша за свободата.“
Тук, изглежда, е станало голямото разминаване на Левски с народа. („Лесно му е на Дякона - няма ни дете, ни коте...“) И не случайно в някой от последните дни на декември 1872 (в последните дни на своя живот), на една от последните странички в прословутото си джобно тефтерче Левски е написал една самотна дума:
"Народе????"
(от сайта на театър "Българска армия")
