Чудили ли сте се защо моретата, реките, езерата изглеждат точно сини, когато водата иначе е чисто прозрачна? Светлината, казва науката, съдържа в себе си целия цветови спектър, а от всички цветове водата поглъща най-слабо синьото, поради което точно то се отразява. А чудили ли сте се защо магически, допрем ли рапан до ухото си, чуваме шума на морето? И тук има научно обяснение – черупката просто отразява тихите шумове от околната среда, които иначе не забелязваме, и ги усилва. А дали пък за всяко едно от сетивата си не можем да се сетим по един подобен пример? Е, вероятно. Сетивата, казват, са пет – зрение, слух, обоняние, вкус и допир (плюс едно „шесто“ – интуиция, вътрешен усет).
Навярно точно в своя вътрешен усет в последните петнайсетина години различни източници – и иначе сериозни изследователи, и обикновени преследвачи на сензации, и политици, търсейки паралел със ситуацията от втората половина на ХХ век, твърдят, че идва нова Студена война. И дори че вече сме в такава. Но по-задълбоченият поглед показва нещо друго – че „сходствата“, които днес откриваме с периода от края на Втората световна до началото на 90-те години на миналия век, са също само обикновено отражение – проекция на нещо познато, в чиито рамки опитваме да поставим новото, непознатото. В действителност обаче международната ситуация сега е по-различна. Защото, ако допреди няколко десетилетия сме говорели за Студена война, то днес противопоставянето се сгорещява все повече и повече. Засега е хладко. Но е „на котлона“ и като нищо може да кипне.
Откъде идва заблудата? Мнозина виждат в сдружението днес между Русия и Китай общ лагер в противовес на колективния Запад, начело със САЩ – и съответно правят аналогия с миналото. Това сдружение датира отдавна, а в най-ново време започна да се усеща още в началото на новия век, като се забеляза още по-отчетливо в рамките на БРИК(С) с все по-яркото засилване на политико-икономическото сътрудничество между двете държави. През последните десет години двете страни гласуват твърдо синхронизирано в Съвета за сигурност на ООН, където са сред петте постоянни членки. Това се забеляза и при гласуванията в Съвета относно Сирия, и, особено ясно, при избора на нов генерален секретар на Организацията.
Китай остана предпазлив и дори щадящ в коментарите си относно Русия и инвазията ѝ в Украйна. А планът, който предложи наскоро за преодоляване на кризата, бе оценен от Щатите като осигуряващ ползи само за руснаците. Далекоизточната страна междувременно, твърди Америка, се готви да снабди Русия с нови оръжия – като на практика косвено се включи в конфликта, в противовес на западняците, които също участват косвено, но снабдявайки Украйна.
В същото време администрацията в Щатите от години има(ше) проблемен диалог с КНР – особено през мандата на републиканеца Доналд Тръмп. Но и след смяната му в Белия дом с демократа Джо Байдън американско-китайските отношения си останаха изострени. Визитата на Нанси Пелоси – тогава председателка на Камарата на представителите в американския Конгрес, която през лятото на миналата година посети Тайван, както и последвалите дипломатическо напрежение и военноморски маневри, бяха явна демонстрация на това колко се недолюбват САЩ и Китай. На този фон в края на миналата година Русия и Китай имаха редица съвместни военни учения – по вода и по въздух в районите на Източнокитайско и на Японско море. Напрежението между САЩ и Китай продължи да се нагнетява – с периодичното преминаване на американски военни кораби и самолети през- и съответно над Тайванския проток, както и (за да „върнат жеста“) с интензивното напоследък изпращане на китайски летателни шпионски апарати над Америка.
Риториката, която упорито се поддържа в общественото пространство и се привежда като доказателство за това, че днес сме в нова Студена война, е твърдението, че отново, както и допреди малко над три десетилетия имаме противопоставяне на две системи, диаметрално противоположни помежду си. Тогава – с идеологически, политико-икономически характер, а днес – основно с политически. Само че обяснението, че това е борба за цивилизационен избор – диктатурата срещу демокрацията, стои малко плоско. В Китай управлението се осъществява със силната ръка на китайската комунистическа партия, на която начело (засега) е Си Дзинпин. За разлика от Русия, където управлението се осъществява със силната ръка на Путин, а коя е партията (впрочем „Единна Русия“) и каква е идеологията ѝ (впрочем консервативна) са подробности. Но дали двете страни си колаборират само и единствено с други тоталитарни или авторитарни държави? Близостта на Русия със страни като Беларус, Турция, Иран, Венецуела, Сирия е ясна. Но тя е близка например и със страни като Армения (която пък е доста сближена със Запада) или Индия. Китай пък е най-големият търговски партньор на Европейския съюз, икономически ценен е и за САЩ. Иначе в топ демокрациите на Запада също не липсват политици и/или партии, които изглеждат несменяеми. Настоящият американски президент Джо Байдън бе 8 години вицепрезидент (на Барак Обама), предполага се, че ще довърши сегашния си мандат и в случай, че вземе и втори, ще набере общо 16 години начело на САЩ. Да добавим и 36 години като сенатор, общо половин век. В голямата политика в САЩ някои влизат с целите си семейства – като Кенеди, Клинтън, Буш. И продължават да пребивават в нея с десетилетия, дори на над 80-годишна възраст – като Пелоси (посетителката на Тайван) или като Бърни Сандърс. В страни като Нидерландия, Германия или Израел (източна държава, но партньор на Запада) също си имат рекордьори в политиката. И не, това далеч не е обвинение, че там има диктатури. Но прави впечатление концентрацията на политическо влияние в едни и същи личности с десетилетия. В същото време същински диктатури като в Саудитска Арабия например (която е абсолютна монархия) заформят силни политико-икономически приятелства и с Китай, и със Запада.
Най-голямата опасност обаче е непредвидимостта. Общите интереси и общите противници не са гарант за вечен и сигурен съюз. А (не)стабилността тук е най-важният фактор. Докато Студената война изглежда привидно като опасно състояние, тя всъщност носи много повече сигурност, отколкото ни предлага сегашната ситуация. С две, противостоящи помежду си фракции, но постоянно взаимно държащи се в паритет, се постига баланс. Защото е ясно, че дори от едната страна да се опитат да наклонят в своя полза, от другата веднага ще противодействат и ще върнат равновесието. Но как да се постигне балансът, когато за свое място на върха в геополитиката спорят не две, а повече държави?
„Партньорство без граници“ договориха преди година Владимир Путин и Си Дзинпин, малко преди руската инвазия в Украйна, но може ли действително да се говори за безграничност в политиката? И населението, и БВП на Китай надвишават почти десетократно руските, показва бърза справка. А това е сериозно изкушение – от една страна за по-мощната икономика да погълне отслабения си съюзник в даден момент, а от друга за това по-слабият съюзник също в даден момент да потърси реванш от по-силния. По територия пък Русия води, с площ почти двойна на китайската, но двете страни имат и дълга граница помежду си, която точно в момента не е предмет на активни спорове, но също е потенциален източник на напрежение в бъдеще. Най-вече, защото такова вече е имало в миналото.
Това, разбира се, не означава, че един ден някоя от двете страни автоматично, скарвайки се с другата, ще я накаже, като за отмъщение влезе в съюз с дотогавашния враг САЩ – на трето място по площ след Русия и Канада (и пред четвъртия по ред, Китай), на първо място (засега) по БВП и допреди 15 години безалтернативен световен политически хегемон. А по-скоро означава нещо по-коварно – че е много възможно да стигнем до ситуация на конфликт, в който всеки е срещу всеки. Всъщност, ако освен тримата главни герои САЩ, Китай и Русия, включим в уравнението и останалите по-централни персонажи – Турция, Иран, Саудитска Арабия и т.н. ще се окаже, че вече сме кажи-речи в такова положение. И все пак не напълно, а почти. Защото действително линиите на разделение между държавите вече съществуват и вече се пресичат взаимно в объркана плетеница, която сякаш няма разплитане, но все пак конфликтите, които тези разделителни линии пораждат, (все още) не са избухнали с пълната сила, за която имат потенциал – например с ядрена.
Студената война през ХХ век е време, в което противопоставянето между страните, конкуриращи се за това да се възкачат на геополитическия връх, е целенасочено оставено „в хладилника“. Там обаче то не се замразява, а само се изстудява и така в края на 80-те години САЩ успяват да го спечелят. В противоречие с теорията на Фукуяма, че с това историята просто ще свърши, стана пределно ясно, че съществуващото доскоро положение далеч не се е нравило на всички. В опит да „разтопят статуквото“, Русия и Китай поставиха стария ред отново „на котлона“ и пожелаха да направят нов. Част от обществото, каквото и да става, винаги ще твърди, че именно те – Русия или Китай, ненужно са „засилвали реотаните“. Друга част пък, отново каквото и да става, ще държат на противоположната теза – че САЩ са били тези, които са провокирали и нажежили излишно обстановката. Дали ще са Путин, Байдън, Си или някой, който ще дойде след тях, ако политиците, забърквайки световния ред, който желаят, допуснат конфликтът да изкипи неконтролируемо, няма да има никакво значение кой е започнал първи и кой е виновен. Защото ще сме се изгорили всички.
Навярно точно в своя вътрешен усет в последните петнайсетина години различни източници – и иначе сериозни изследователи, и обикновени преследвачи на сензации, и политици, търсейки паралел със ситуацията от втората половина на ХХ век, твърдят, че идва нова Студена война. И дори че вече сме в такава. Но по-задълбоченият поглед показва нещо друго – че „сходствата“, които днес откриваме с периода от края на Втората световна до началото на 90-те години на миналия век, са също само обикновено отражение – проекция на нещо познато, в чиито рамки опитваме да поставим новото, непознатото. В действителност обаче международната ситуация сега е по-различна. Защото, ако допреди няколко десетилетия сме говорели за Студена война, то днес противопоставянето се сгорещява все повече и повече. Засега е хладко. Но е „на котлона“ и като нищо може да кипне.
Откъде идва заблудата? Мнозина виждат в сдружението днес между Русия и Китай общ лагер в противовес на колективния Запад, начело със САЩ – и съответно правят аналогия с миналото. Това сдружение датира отдавна, а в най-ново време започна да се усеща още в началото на новия век, като се забеляза още по-отчетливо в рамките на БРИК(С) с все по-яркото засилване на политико-икономическото сътрудничество между двете държави. През последните десет години двете страни гласуват твърдо синхронизирано в Съвета за сигурност на ООН, където са сред петте постоянни членки. Това се забеляза и при гласуванията в Съвета относно Сирия, и, особено ясно, при избора на нов генерален секретар на Организацията.
Китай остана предпазлив и дори щадящ в коментарите си относно Русия и инвазията ѝ в Украйна. А планът, който предложи наскоро за преодоляване на кризата, бе оценен от Щатите като осигуряващ ползи само за руснаците. Далекоизточната страна междувременно, твърди Америка, се готви да снабди Русия с нови оръжия – като на практика косвено се включи в конфликта, в противовес на западняците, които също участват косвено, но снабдявайки Украйна.
В същото време администрацията в Щатите от години има(ше) проблемен диалог с КНР – особено през мандата на републиканеца Доналд Тръмп. Но и след смяната му в Белия дом с демократа Джо Байдън американско-китайските отношения си останаха изострени. Визитата на Нанси Пелоси – тогава председателка на Камарата на представителите в американския Конгрес, която през лятото на миналата година посети Тайван, както и последвалите дипломатическо напрежение и военноморски маневри, бяха явна демонстрация на това колко се недолюбват САЩ и Китай. На този фон в края на миналата година Русия и Китай имаха редица съвместни военни учения – по вода и по въздух в районите на Източнокитайско и на Японско море. Напрежението между САЩ и Китай продължи да се нагнетява – с периодичното преминаване на американски военни кораби и самолети през- и съответно над Тайванския проток, както и (за да „върнат жеста“) с интензивното напоследък изпращане на китайски летателни шпионски апарати над Америка.
Риториката, която упорито се поддържа в общественото пространство и се привежда като доказателство за това, че днес сме в нова Студена война, е твърдението, че отново, както и допреди малко над три десетилетия имаме противопоставяне на две системи, диаметрално противоположни помежду си. Тогава – с идеологически, политико-икономически характер, а днес – основно с политически. Само че обяснението, че това е борба за цивилизационен избор – диктатурата срещу демокрацията, стои малко плоско. В Китай управлението се осъществява със силната ръка на китайската комунистическа партия, на която начело (засега) е Си Дзинпин. За разлика от Русия, където управлението се осъществява със силната ръка на Путин, а коя е партията (впрочем „Единна Русия“) и каква е идеологията ѝ (впрочем консервативна) са подробности. Но дали двете страни си колаборират само и единствено с други тоталитарни или авторитарни държави? Близостта на Русия със страни като Беларус, Турция, Иран, Венецуела, Сирия е ясна. Но тя е близка например и със страни като Армения (която пък е доста сближена със Запада) или Индия. Китай пък е най-големият търговски партньор на Европейския съюз, икономически ценен е и за САЩ. Иначе в топ демокрациите на Запада също не липсват политици и/или партии, които изглеждат несменяеми. Настоящият американски президент Джо Байдън бе 8 години вицепрезидент (на Барак Обама), предполага се, че ще довърши сегашния си мандат и в случай, че вземе и втори, ще набере общо 16 години начело на САЩ. Да добавим и 36 години като сенатор, общо половин век. В голямата политика в САЩ някои влизат с целите си семейства – като Кенеди, Клинтън, Буш. И продължават да пребивават в нея с десетилетия, дори на над 80-годишна възраст – като Пелоси (посетителката на Тайван) или като Бърни Сандърс. В страни като Нидерландия, Германия или Израел (източна държава, но партньор на Запада) също си имат рекордьори в политиката. И не, това далеч не е обвинение, че там има диктатури. Но прави впечатление концентрацията на политическо влияние в едни и същи личности с десетилетия. В същото време същински диктатури като в Саудитска Арабия например (която е абсолютна монархия) заформят силни политико-икономически приятелства и с Китай, и със Запада.
Най-голямата опасност обаче е непредвидимостта. Общите интереси и общите противници не са гарант за вечен и сигурен съюз. А (не)стабилността тук е най-важният фактор. Докато Студената война изглежда привидно като опасно състояние, тя всъщност носи много повече сигурност, отколкото ни предлага сегашната ситуация. С две, противостоящи помежду си фракции, но постоянно взаимно държащи се в паритет, се постига баланс. Защото е ясно, че дори от едната страна да се опитат да наклонят в своя полза, от другата веднага ще противодействат и ще върнат равновесието. Но как да се постигне балансът, когато за свое място на върха в геополитиката спорят не две, а повече държави?
„Партньорство без граници“ договориха преди година Владимир Путин и Си Дзинпин, малко преди руската инвазия в Украйна, но може ли действително да се говори за безграничност в политиката? И населението, и БВП на Китай надвишават почти десетократно руските, показва бърза справка. А това е сериозно изкушение – от една страна за по-мощната икономика да погълне отслабения си съюзник в даден момент, а от друга за това по-слабият съюзник също в даден момент да потърси реванш от по-силния. По територия пък Русия води, с площ почти двойна на китайската, но двете страни имат и дълга граница помежду си, която точно в момента не е предмет на активни спорове, но също е потенциален източник на напрежение в бъдеще. Най-вече, защото такова вече е имало в миналото.
Това, разбира се, не означава, че един ден някоя от двете страни автоматично, скарвайки се с другата, ще я накаже, като за отмъщение влезе в съюз с дотогавашния враг САЩ – на трето място по площ след Русия и Канада (и пред четвъртия по ред, Китай), на първо място (засега) по БВП и допреди 15 години безалтернативен световен политически хегемон. А по-скоро означава нещо по-коварно – че е много възможно да стигнем до ситуация на конфликт, в който всеки е срещу всеки. Всъщност, ако освен тримата главни герои САЩ, Китай и Русия, включим в уравнението и останалите по-централни персонажи – Турция, Иран, Саудитска Арабия и т.н. ще се окаже, че вече сме кажи-речи в такова положение. И все пак не напълно, а почти. Защото действително линиите на разделение между държавите вече съществуват и вече се пресичат взаимно в объркана плетеница, която сякаш няма разплитане, но все пак конфликтите, които тези разделителни линии пораждат, (все още) не са избухнали с пълната сила, за която имат потенциал – например с ядрена.
Студената война през ХХ век е време, в което противопоставянето между страните, конкуриращи се за това да се възкачат на геополитическия връх, е целенасочено оставено „в хладилника“. Там обаче то не се замразява, а само се изстудява и така в края на 80-те години САЩ успяват да го спечелят. В противоречие с теорията на Фукуяма, че с това историята просто ще свърши, стана пределно ясно, че съществуващото доскоро положение далеч не се е нравило на всички. В опит да „разтопят статуквото“, Русия и Китай поставиха стария ред отново „на котлона“ и пожелаха да направят нов. Част от обществото, каквото и да става, винаги ще твърди, че именно те – Русия или Китай, ненужно са „засилвали реотаните“. Друга част пък, отново каквото и да става, ще държат на противоположната теза – че САЩ са били тези, които са провокирали и нажежили излишно обстановката. Дали ще са Путин, Байдън, Си или някой, който ще дойде след тях, ако политиците, забърквайки световния ред, който желаят, допуснат конфликтът да изкипи неконтролируемо, няма да има никакво значение кой е започнал първи и кой е виновен. Защото ще сме се изгорили всички.
