1565 г. приключва Великата обсада на Малта от османските турци, започнала на 18 май. Сражението е едно от най-знаменитите събития в Европа през 16 в.
Обсадата е кулминация на ескалиращото противоборство между християнски съюз и Османската империя за контрол над Средиземно море. Рицарите хоспиталиери (известни също като Суверенният орден на Свети Йоан от Йерусалим, от Родос и от Малта), удържат геройски острова.
В края на 1522 г. османският султан Сюлейман I насила изхвърля Ордена на Рицарите хоспиталиери на Свети Йоан от Йерусалим от базата им на о. Родос след шестмесечна обсада. Между 1523 и 1530 г. Орденът няма постоянен дом. Те стават известни като рицарите от Малта, когато на 26 октомври 1530 г. Филип Вилие дьо Л’Ил Адам, велик магистър на рицарите, влиза в Голямото пристанище на Малта с голям брой от последователите си, за да предяви претенция за Малта и Гозо, които са им дадени от императора на Свещената Римска империя Карл V в замяна на един сокол, изпращан ежегодно на вицекраля на Сицилия и тържествена меса, която да се отслужва в Деня на Вси Светии.
Корсарът Тургут Реис се оказва голяма заплаха за християнските нации в централно Средиземно море. Тургут и рицарите са в непрекъснати конфликти. През 1551 г. Тургут и османският адмирал Синан решават да превземат Малта и нахлуват в острова. Само след няколко дни обаче Тургут прекъсва обсадата и се премества на съседния остров Гозо, където бомбардира цитаделата в продължение на няколко дни. Губернаторът на рицарите на Гозо, Галатиан дьо Сес решил, че съпротивата е безсмислена, отваря портите на цитаделата. Корсарите плячкосват града и вземат на практика цялото население на Гозо в плен.
Тургут и Синан след това отплават на юг към Триполи, където скоро пленяват гарнизона на рицарите там. Те първоначално поставят местен лидер, Ага Морат, като губернатор, но впоследствие самият Тургут взема контрол над района.
Очаквайки друго османско нашествие до една година, Великият магистър на рицарите Хуан де Хомедес заповядва усилването на порт Сент Ангело на края на Биргу, както и строежа на два нови форта, Форт Сен Мишел на нос Сенглеа и форт Сент Елмо на морския край на връх Сиберас.
Следващите няколко години са относително спокойни, въпреки че войната на надпревара между мюсюлмани и християни не утихва. До 1559 г. Тургут причинява на християнските сили такива беди, дори правейки набези по бреговете на Испания, че Филип II организира най-голямата флотска експедиция от 50 години, за да изгони корсара от Триполи. Рицарите се присъединяват към експедицията, която се състои от 54 галери и 14 000 мъже. Тази кампания кулминира в битката при Джерба през май 1560 г., където османският адмирал Пиял паша изненадва християнския флот при тунизийския остров Джерба, пленявайки или потапяйки половината християнски кораби. Битката е пълно бедствие за християните и маркира връхната точка на османската доминация над Средиземно море.
След Джерба е малко съмнението, че турците ще нападнат Малта. През август 1560 г., Жан дьо Валет изпраща заповед на всички приорати на Ордена рицарите им да се подготвят да се върнат в Малта веднага след издаването на призива.
Междувременно рицарите продължават да дебнат турски кораби. В средата на 1564 г. Ромегас, най-прословутият мореплавател на Ордена, пленява няколко големи търговски кораба, включително един принадлежащ на Главния евнух на серая, и взема многобройни висшестоящи затворници, включително управителя на Кайро, управителя на Александрия и бившата дойка на дъщерята на Сюлейман. Подвизите на Ромегас дават на турците повод за война и до края на 1564 г., Сюлейман е решил да заличи Малтийските рицари от лицето на земята.
До началото на 1565 г. шпионската мрежа на Великия магистър де Валет в Константинопол го е информирала, че нашествието предстои. Дьо Валет се заема с набирането на войски в Италия, запълване на провизии и завършване на работата на Форт Сент Ангело, Форт Сент Микаел и Форт Сент Елмо. Турската армада, която отплава от Константинопол в края на март е една от най-големите събирани флоти от Античността.
Турската армада пристига призори на 18 май, петък, но не дебаркира незабавно. Вместо това флотът плава нагоре по южния бряг на острова, обръща се и накрая хвърля котва в пристанището Марсашлок (Марса Сироко), почти на 10 км от Голямото пристанище.
Правилно преценили, че турците ще търсят да осигурят точка за дебаркиране за своя флот и така ще започнат кампанията с опит да превземат форт Сент Елмо, дьо Валет концентрира половината си тежка артилерия във форта. Неговото намерение е те да удържат за подкрепление, обещано от Дон Гарсия, вицекрал на Сицилия. Нестихващото бомбардиране от три дузини оръдия на възвишението на връх Сиберас превръща форта в развалини до една седмица, но дьо Валет евакуира ранените през нощта и повторно снабдява форта от другата страна на пристанището.
След като пристига през май, Тургут разполага нови батареи, които да заплашват фериботната жизнена линия. На 4 юни една група от еничари успява да завземе част от укрепленията. При все това до 8 юни рицарите изпращат съобщение на Великия магистър, че фортът не може повече да се държи, но са срязани от съобщения, че трябва да се държат в Сент Елмо до пристигането на подкрепления.
На 23 юни турците превземат каквото е останало от Форт Сент Елмо, Тургут обаче умира скоро след победата. До това време се разпространява новината за обсадата. Със събирането на войници и авантюристи в Сицилия за подкреплението на Дон Гарсия се разпространява и паника.
На 15 юли Мустафа заповядва двойно нападение срещу полуострова Сенглеа. Той е транспортирал 100 малки съда през връх Сиберас до голямото пристанище, избягвайки по този начин силните оръдия на Форт Сен Анджело, за да предприеме морско нападение срещу провлака, използван от около 1000 еничари, докато корсарите атакуват Форт Сент Михаел откъм наземната страна.
Един дезертьор предупреждава дьо Валет за надвисналата стратегия и Великият магистър има време за построяване на палисада по нос Сенглеа, която успешно помага за отблъсване на атаката. Само два залпа потопяват всички освен един съд, убивайки или удавяйки над 800 от нападателите. Сухопътното нападение се проваля едновременно, когато подкрепленията успяват да прекосят до Форт Сент Микаел на плаващ мост, с резултата спасението на Малта за деня.
Турците досега са обсадили Биргу и Сенглеа с около 65 обсадни оръдия и подлагат града на вероятно най-силната бомбардировка в историята дотогава. След като в значителна степен са унищожили един от ключовите бастиони на града, Мустафа нарежда още едно масивно двойно нападение на 7 август, този път срещу форт Сент Микаел и самия Биргу. Турците пробиват градските стени, но неочаквано нападателите отстъпват. Както се случва кавалерийският командир капитан Винчензо Анатаджи, при всекидневното си излизане от Мдина, напада незащитената турска полева болница, избивайки болните и ранените.
След атаката от 7 август, турците възобновяват бомбардирането си на форт Сент Микаел и Биргу, предприемайки поне едно друго голямо нападение срещу града на 19-21 август. Към края на август турците се опитват да превземат Форт Сент Микаел, първо с помощта на манта, малко обсадно оръдие, покрито със щитове, след това с използване на цяла обсадна кула.
В началото на септември времето се обръща и Мустафа заповядва марш срещу Мдина, възнамерявайки да презимува там. До тогава обаче войниците му са изгубили кураж за друго нападение и атаката не се състои.
До 8 септември турците са качили на борда артилерията си е се подготвят да напуснат острова, след като са загубили може би една трета от мъжете си вследствие на боевете и на болести. Предишният ден обаче, Дон Гарсия най-сетне дебаркира своите около 8000 мъже в залива на свети Павел в северния край на острова. Т.нар. „Голямо подкрепление” се разполагат на рида на Сан Паул тат-Тарга, очаквайки отстъпващите турци.
Твърди се, че когато някои буйни рицари от подкреплението виждат турското отстъпление и горящите села след него, те нападат без да чакат заповеди от Асциано дел Корна. Дел Корна няма избор освен да заповяда общо нападение, което води до клане над отстъпващите турци. Турците бягат на корабите си и от островите на 11 септември.
1697 г. се провежда битката на река Тиса при Зента между християнските сили и османската армия. В битката австрийската армия, водена от принц Евгений Савойски, разбива османците. Султан Мустафа II е принуден да изгледа унищожаването на своята армия от другата източна страна на река Тиса, неподготвен за сражението.
В хода на военната кампания през 1697 г., османската армия решава да се прехвъри за призимуване на изток през Тиса в Тимишоара. Османците нямат разузнавателни данни, че наблизо се намира австрийската войска. Принц Евгений Савойски решава да атакува изненадващо противника. Започва се с масирана артилерийска подготовка на атаката. Османците са изненадани и смутени и в следствие на унищожителния артилерийски обстрел дават още в началото много жертви, поради струпването си за преминаване по понтонния мост на брода на другия бряг на реката.
След продължилия обстрел на османците, Савойски решава да атакува по левия флаг и да прекъсне прехвърлянето на османските войски на отсрещния ляв бряг на Тиса. Австрийците достигат до моста, преграждат османския път за отстъпление и започват безмилостна сеч. Междувременно австрийските войски са обкръжили отвсякъде османците по целия десен бряг на Тиса.
Битката при Зента е повратна точка във вековната борба срещу османците в Централна и Югоизточна Европа. Благодарение на победата се стига до договора от Карловиц (1699 г.), с който са прекършени веднъж завинаги османските амбиции за завоюването на Виена. В резултат от битката се променя за първи път балансът на силите в Югоизточна Европа в полза на християнските държави срещу Османската империя, което позволява на европейските монархически дворове да обрънат взор на югоизток към Балканите, Константинопол, Черноморските проливи, дори Леванта.
1709 г. в една от най-кръвопролитните битки от Войната за испанското наследство - битката при Малплаке - обединените сили на Великобритания, Нидерландия и Австрия побеждават Франция. Всъщност през Войната за испанското наследство Франция търпи серия поражения, като един след друг се компрометират най-важните й генерали - Таяр, Вилроа, Вандом. Единствената надежда на Луи XIV остава маршал Вилар, който все още не е побеждаван.
Когато поема командването на северната френска армия, екипирана и сформирана с последни усилия, той получава задача да маневрира срещу противниците си, като избягва решително сражение. Марлборо и Евгений обаче успешно превземат крепостта Турне и обсаждат Монс, което кара френското командване да промени стратегията и заповядва на Вилар да предизвика битка, за да спаси Монс. Вилар се разполага на удобни позиции близо до крепостта, при Малплаке, а съюзническото командване приема предизвикателството и на 9 септември съсредоточава силите си срещу него.
Марлборо и принц Евгений разчитат на по-бързото маневриране. Само че този път срещу тях е много компетентен военачалник, който си е взел поука от пораженията на предшествениците си. В началото на битката Евгений атакува по-остро и Вилар е принуден да изпрати подкрепленията си на лявото крило. Във върховния момент на този сблъсък Марлборо обявява масова атака на своя фланг, но предвиждайки това, Вилар е приготвил тайни резерви, които сега Буфлер хвърля, за да запази положението. Тогава двамата съюзнически командири използват и последните си резерви за решаващ удар и виждайки, че няма повече какво да им противопостави, Буфлер заповядва всеобщо отстъпление.
Французите се оттеглят в пълен ред и не са преследвани, тъй като жертвите между съзниците са огромни. От стратегическа гледна точка съюзниците печелят, тъй като Монс, оставен без помощ, пада на следващия месец. От морална гледна точка обаче Вилар тържествува, тъй като за пръв път френската армия не само издържа пред блестящите съюзнически генерали, но и им причинява повече жертви, отколкото самата тя понася.
1792 г. откраднат е диамантът „Хоуп” от къщата, в която се съхранява. Днес камъкът се намира в Музея по естествена история при Смитсоновия институт във Вашингтон.
Скъпоценният камък с тегло 45,52 карата (или 9,1 грама) има тъмносин цвят и изключително чист блясък. Откраднат е от Индия, където, според легендата, било третото око в статуята на богиня на смъртта и разрушението Кали.
В Европа е пренесен през 1668 г. от френския пътешественик и търговец Жан-Батист Таверние, а той го продава на френския крал Луи XIV. Тогава елмазът е тежал почти 112 карата. През 1673 г. кралят заповядал да бъде обработен и теглото на красивия син камък намаляло до 67 карата.
Още от този момент тръгва мълвата за проклятието на тази скъпоценност, защото по времето на пренасянето му на стария континент пламва епидемия от чума. Жан-Батист Таверние умира от ужасна смърт - разкъсан е от кучета, а Кралят-Слънце по време на танци си навяхва крака, получава гангрена и умира. Сдобилият се в наследство с елмаза крал Луи XVI го подарява на съпругата си Мария-Антоанета, която завършва трагично живота си, обезглавена на гилотината.
През 1792 г., по време на хаоса на Френската революция, брилянтът е откраднат. През 1824 г. камъкът е продаден на английския крал Джордж V, а след неговата смърт през 1830 г. го купува лондонският банкер и колекционер на скъпоценности Хенри-Филип Хоуп. До 1901 г. получилият вече име брилянт „Хоуп” остава в семейната колекция.
Зловещите събития, които съпровождат камъка, продължават - Хенри Хоуп умира от загадъчна болест, наследникът на банкера се разорява и за да изплати дълговете си, го продава, както се предполага, на турски колекционер, загинал по време на морска буря. Брилянтът обаче оцелява и се появява в Турция, където през 1906 г. семейство Евелин и Едуард Маклин го виждат в двореца на турския султан.
Турският султан Абдул Хамид Втори, който през 1908 г. купил скъпоценния камък за 400 000 долара, малко след това убил съпругата си и бил свален от престола, но преди това изнесъл нелегално „Хоуп” във Франция и там го продал на Евелин и Едуард Маклин. Семейството плаща за брилянта 187 000 долара.
След смъртта на Маклин, през 1949 г. брилянтът „Хоуп” е продаден за 176 000 долара на ювелира Хари Уинстън, който го дарява на Смитсоновия институт във Вашингтон.
1941 г. започват изкопните работи по построяването на Пентагона. Това е най-голямата административна сграда в света и има формата на правилен петоъгълник. Намира се в окръг Арлингтън, Вирджиния, близо до столицата Вашингтон.
Само за шест месеца след старта на строежа са извършени грубите работи. Въпреки участието на САЩ във Втората световна война вътрешните строителни работи продължават интензивно, както и обзавеждането на сградата.
Общата стойност на сградата към предаването и е 83 млн. долара. За строителството трябвало да се ползва мрамор от Италия, но президентът Франклин Рузвелт забранява ползването на материали от страни, участващи във Втората световна война.
Сградата е предадена напълно за експлоатация на 15 януари 1943 г. Комплексът включа 17 постройки, които обаче се оказват тесни за 23 000 служители, които се настаняват в него. Първоначално тя е наричана Арлингтън фърмс, но в последствие я кръщават Пентагона заради петте пътища, които очертават контурите й и характерната форма на комплекса.
Любопитен факт е, че Пентагонът е построен така, че служителите вътре да могат да стигнат до всеки един офис за по-малко от седем минути. Всички коридори на Пентагона достигат 28 км на дължина. Сградата има 7754 прозорци, 131 стълбища, 19 ескалатора, 13 асансьора. Броят на работещите служители днес надхвърля 26 000. Те обаче ползват само 8770 места за паркиране на автомобили, като площта на паркингите е 270 000 кв.м.
1961 г. е формиран Световният фонд за дивата природа (WWF). Всъщност WWF е основана на 29 април 1961 г. под името Световен фонд за дивия свят, а първият офис на организацията отваря врати на 11 септември с.г. в град Морж, Швейцария.
Идеята за организацията хрумва на сър Джулиън Хъксли след посещението му с научно-консултантска цел в Източна Африка през 1960 г. Той публикува статии в британския седмичник „Обзървър”, предупреждаващи британското общество за истинските мащаби на унищожението на природата в Източна Африка. Видни бизнесмени, еколози, и други британски природозащитни организации, заинтересовани от проблема, предлагат подкрепата си, за да се наберат средства за разрешаването му.
Идеята за фонд в подкрепа на застрашените животински видове първоначално е предложена на Хъксли от Виктор Столън в отговор на статиите в „Обзървър”. Това предложение кара Хъксли да свърже Виктор Столан с Макс Никълсън - природозащитник и орнитолог, човекът, който измисля и името на организацията.
Днес WWF е най-голямата и ефективна природозащитна организация в цял свят. Основни принципи в постигането на целите и са търсенето на диалог между участващите страни, също така и намирането на решения както на регионално, така и на международно политическо ниво. Основните цели на неправителствената организация са запазване на биологичното разнообразие; устойчивото използване на възобновяеми природни ресурси; намаляването на замърсяването и безогледното потребление.
1972 г. се състои официалната церемония по закриване на 20-те Летни олимпийски игри в Мюнхен. Това са вторите летни олимпийски игри, проведени в Германия, след т.нар. „нацистка олимпиада” през 1936 г.
Олимпиадата е белязана от „Мюнхенското клане”. И въпреки терористичния акт, игрите са прекъснати само за 34 часа. Президентът на Международния олимпийски комитет Ейвъри Бръндидж става известен с речта си, в която казва „Игрите трябва да продължат”.
Игрите в Мюнхен подобряват рекорда за най-много участници - участват 7134 участника от 121 национални олимпийски комитета. Олимпиадата е наблюдавана от почти 1 млрд. души по телевизията.
1973 г. извършен е военен преврат в Чили. Превратът, чрез който е свален Салвадор Алиенде - първия социалист, избран за президент на Чили, оглавява генерал Аугусто Пиночет. Лидери на преврата са командващият ВВС Густаво Лий, командващият флота Торибо Мерино и шефът на полицията Сесар Мендоса.
Пиночет установява военна диктатура в Чили. Още от самото начало новото правителство налага изключително сурови мерки срещу политическите си опоненти. На 27 юни 1974 г. Пиночет се самопровъзгласява за президент и управлява страната като диктатор до 1990 г. Напуска президентския пост на 11 март 1990 г., оставайки главнокомандващ на въоръжените сили на Чили до арестуването му.
Правителството на Пиночет въвежда икономически реформи, включително приватизация на някои контролирани от държавата промишлени отрасли и намаляване цените на социалните грижи. Резултатът от тях е известен като „чудото на Чили”, но правителствените реформи увеличават социалното неравенство, а някои от тях стават причина за монетарната криза в чилийската икономика през 1982 г.
Икономическите мерки на Пиночет са продължени и доразвити от демократичните правителства след 1990 г. Но режимът на Пиночет не веднъж е осъждан от ООН и от правозащитни организации за прилагането на изтезания по отношение на арестувани хора. Според различни данни над 3200 души са убити и изтезавани от режима на Пиночет. Отвличани са и убивани граждани и на други държави, сред които е и испанският дипломат Кармело Сориа. Пиночет разпорежда убийството на мнозина свещеници - Антонио Йидо, Андре Харлан и Хоан Алсина, но не успява да пречупи свещенослужителите да служат на режима.
Изобретение на Пиночет е стадионите да бъдат използвани за събиране на хиляди арестувани. В помещенията под трибуните са инквизирали задържаните - според правозащитните организации поне 30 000 души са били изтезавани. Оттам едни са натоварвани на камиони в неизвестна посока и разстрелвани, а най-малко 80 000 души са изпратени в концентрационни лагери. Други 200 000 стават изгнаници в други държави, в частност Аржентина и Перу, където търсят политическо убежище.
Режимът на Пиночет е узаконен с доста спорен референдум през 1980 г., когато е одобрена новата Конституция на страната, изготвена от комисия, назначена от правителството. Следващият референдум, проведен през 1988 г., води до демократични избори за президент и парламент. След доброволното оттегляне от поста през 1990 г., Пиночет продължава да заема длъжността главнокомандващ на чилийската армия до 10 март 1998 г., когато се пенсионира на 83-годишна възраст.
През 1998 г. се създава възможност да бъде съден за престъпленията си благодарение на заповед, издадена от испанския съдия Балтасар Гарсон. Арестуван в Лондон с.г. и е екстрадиран в Чили на 2 март 2000 г.
През 2004 г. съдията Хуан Гузман, въз основа на проведена медицинска експертиза, решава, че Пиночет е способен да отговаря пред съда и може да бъде съден, след което го поставя под домашен арест. Предявени са му над 200 иска за масови убийства, отвличания, жестоко отношение към задържаните. Всички са отклонени поради „старческо слабоумие” и недобро здраве на Пиночет.
В началото на 2005 г., когато е на 89 години, Върховният съд на Чили постановява бившият диктатор да бъде привлечен в съда по делото за убийството на 119 дисиденти, но напълно го оправдава. На 23 ноември 2005 г. Пиночет отново е поставен под домашен арест поради обвинения в неплащане на данъци и подправяне на документи, както и в скриване на информация за своето финансово положение. По-късно е привлечен в съда и по дела за изчезване на дисиденти.
На 3 декември 2006 г. на Пиночет е направена операция на сърцето и е освободен от домашен арест. Умира на 10 декември в болницата в Сантяго. На погребението му не е забелязан нито един дипломат от посолството на САЩ в Сантяго.
1994 г. официално отваря врати Музеят на византийската култура в гръцкия град Солун. През 2005 г. музеят е удостоен с награда на Съвета на Европа.
За дизайна на сградата на музея още през 1977 г. е обявен национален архитектурен конкурс, спечелен от Кирякос Крокос. Строителството на сградата започва през март 1989 г. и завършва през октомври 1993 г. През юни с.г. са прехвърлени експонати от Византийския и християнски музей в Атина, а музеят отваря врати на 11 септември.
Музеят има три постоянни експозиции. Първата „Раннохристиянски църкви” се фокусира върху дизайна и украсата на църквите от ранните векове на християнството.
„Раннохристиянски градове и жилища” представя аспекти на икономическия живот, домашни занаяти, къщи, и храна и облекло на ранните християни, и накрая „От Елисейските полета на християнския рай” се фокусира върху гробищата на ранните християни, бижута, надгробна архитектура и живопис, култови обичаи, и глинени и стъклени предмети от разкрити гробове.
1997 г. непилотираният космически апарат на НАСА „Марс Глобъл Сървейър” достига орбитата на Марс. „Сървейър” е изстрелян от Кейп Канавъръл, Флорида на 7 ноември 1996 г. Космическият апарат пропътува 750 млн. км в продължение на 300-дневния си полет до орбитата на Марс.
Мисията „Марс Глобъл Сървейър” е създадена за бързо и евтино връщане към целите на мисията „Марс Обзървър”. Научните цели включват снимки с висока резолюция на повърхността, изучаване на топографията и гравитацията, ролята на водата и праха на повърхността и в атмосферата на Марс, времето и климата на Марс, състава на повърхността и атмосферата, и съществуването и еволюцията на магнитно поле на Марс. Апаратът е с формата на квадратна кутия, от която се издават слънчевите батерии, служещи за преобразуването на слънчевата енергия в електрическа.
Космическият апарат започва своите обиколки по орбита около Марс на 12 септември. 16 месеца след преминаването на елиптична орбита постепенно кораба преминава на почти кръгова орбита на средна височина от 378 км, от която може да наблюдава цялата повърхност на планетата за седем дни.
Основната мисия, за съставяне на карта на повърхността, започва през март 1999 г. Изображения на повърхността се получават до април 2002 г.
2001 г. извършени са атентати срещу Световния търговски център в Ню Йорк и Пентагона. 19 терористи от ислямската военна групировка Ал Кайда отвличат четири пътнически самолета.
Петима терористи блъскат Полет 11 на „Американ Еърлайнс” Боинг 767-723 в северната страна на Северната кула от Световния търговски център в 8.46:33 ч. местно време. В 9.02:59 ч. местно време други петима терористи блъскат Полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс” Боинг 767-222 в Южната кула. Редовните маршрути на полетите е трябвало да бъдат от летище Логан в Бостън, Масачузетс, до летище Лос Анджелис.
Петима терористи насочват Полет 77 на „Американ Еърлайнс” Боинг 757-223 към Пентагона в 9.37:46 ч. Редовният маршрут на полета е трябвало да бъде от летище Вашингтон Дулс в окръг Феърфакс, Вирджиния, до летище Лос Анджелис. Четвъртият самолет, Полет 93 на „Юнайтед Еърлайнс” Боинг 757-222, който е под контрола на четирима терористи, пада в поле в Югозападна Пенсилвания, на около 240 км северозападно от Вашингтон, в 10.03:11 ч., след като пътниците се противопоставят на похитителите. Предполага се, че целта на полета е бил Капитолия или Белия дом.
Аудиозапис от пилотската кабина разкрива опитът на екипажа и пътниците да отнемат контрола над самолета от терористите, след като разбират от телефонни разговори, че други отвлечени самолети са разбити в сгради по-рано сутринта. След като на терористите става ясно, че пътниците ще възвърнат контрола си над самолета, единия от похитителите нарежда на другия да го разбие в земята. Скоро след това самолетът се разбива в поле край Шанксвил. Редовният маршрут на полета е трябвало да бъде от летище Нюарк, Ню Джърси, до летище Сан Франциско и след това до летище Нарита в Токио.
Лидерът на групировката Ал Кайда Осама бин Ладен първоначално отрича всякакво участие в атаките, но по-късно поема отговорността. Като мотиви за атентатите Ал Кайда и Бин Ладен посочват американската подкрепа за Израел, присъствието на американски военни сили в Саудитска Арабия и санкциите срещу Ирак. В отговор на атаките САЩ започват война срещу тероризма и нахлуват в Афганистан, за да свалят от власт талибаните.
По официална статистика броят на загиналите при атентатите е 2974 души, без 19-те терористи. Никой от пътниците в отвлечените самолети не оцелява. Основната част от жертвите са цивилни лица от 90 държави. Загиват също така и полицаи, пожарникари и други спасителни работници.
2005 г. след 38 години окупация Израел официално обявява намерение да напусне Ивицата Газа. Последният израелски войник, напуснал Газа, е бригаден генерал Авив Кохави, командващ израелските войски в сектора.
С това окончателно се слага край на израелското присъствие в сектора Газа, окупиран заедно със Западния бряг на р. Йордан, полуостров Синай и Голанските възвишения след победната за Израел Шестдневна война с арабските му съседи през 1967 г.
2007 г. Русия изпитва най-мощната в света неатомна бомба, наречена „Бащата на всички бомби”. Експерти коментират, че взривното вещество няма общо с тротила и е получено чрез използването на много евтина нанотехнология.
Любопитен факт е, че през 2003 г. САЩ успешно изпитаха бомба, която бе наречена МОАВ - Мassive Ordnance Air Burst (Масивен боеприпас с въздушно взривяване). Военните обаче преобърнаха разчитането на абревиатурата в Mother of All Bombs („Майката на всички бомби”). МОАВ бе предназначена да прониква дълбоко под земята и да унищожава укрити военни и производствени обекти на дълбочина до 400 м.
През 2007 г. руската обществена телевизия ОРТ показва самолет бомбардировач Ту-160, който хвърля вакуумната бомба - „Бащата на всички бомби”, над зона за изпитания, и последвалата голяма експлозия. Силата на взривното вещество е четири пъти по-голяма от тази на американската бомба от същия клас МОАВ, докато масата е по-малка.
Температурата в епицентъра на ултразвуковата ударна вълна е била два пъти по-голяма от постижението на американците. По площ на поражение новата бомба превъзхожда американската 20 пъти.
