Няма да говоря за вечното вдъхновение, което личността на Мерилин оставя през 60-те. Макар много от днешните идоли все още да носят в имиджа си носталгията по това време, имитирайки именно нейния силует. Харесвам много Гуен Стефани и Наоми Уотс, съвсем не толкова Мадона и Скарлет Йохансон, и не изпитвам почти никакви симпатии към Лейди Гага, но знам, че образът на Мерилин живее във всяка една от тях (макар и с щипка Мерилин Менсън на вкус в последния случай).
Не благоговея пред звездите и колената ми не омекват, когато съм в непосредствена близост до някоя от тях (дори и до тези, които уважавам професионално). Не ме вдъхновят и забележителности, свързани по някакъв начин с героите на деня. Може би затова разходката по Алеята на славата в Ел Ей не предизвиква в мен искрено вълнение, както прави с повечето хора, решили да провлачат крак по дължината на Hollywood Boulevard.
Снимам по-скоро нещата извън прочутия тротоар - малки кафенета, магазинчета с хеви метъл атрибути, дребни шопове за професионална магия, секс бутици, един след друг снобския Egyptian Theatre на 6712 и Оскаровия Kodak Theatre на 6801, взривено няколко дни преди това кафене, барикадирано от купища тв камери, малки мотели, предлагащи кафе и донати за закуска, индустриални паркинги, тълпи от енергични туристи, облечени оскъдно момичета, нарисувана с кино идоли стена с Чарли Чаплин на преден план, полицаи, поставящи белезници на неидентифициран мъж, непресъхващ трафик на автомобили, прословутия знак Hollywood, надничащ измежду сградите, и всички онези малки символи на отчуждеността, които градът притежава в тази конкретна своя част...
