При авторитарните режими винаги е така - приемствеността надделява над промените, когато на власт идват нови лидери. Или поне в началото. Президентските избори в днешна Русия са като скаридите от тофу - изглеждат като скариди, но не са. В неделя руснаците се явиха пред урните, за да пуснат гласа си на нещо, което прилича на избори, но не е. Изборът не бе направен от гражданите, а задкулисно скалъпен от вътрешен кръг, който не даде обяснения никому. Същото се случваше и в съветската епоха: новият лидер биваше избиран заради уменията му да запази статуквото, да гарантира привилегиите на руските политически кланове и да поддържа баланс помежду им. Дмитрий Медведев сякаш се вмества в това описание.
Понякога се оказва, че направеният избор е бил грешка или пък някоя от управляващите фракции е имала нещо наум. Такъв бе случаят през 1985 г., когато Комунистическата партия избра МихаилГорбачов за приемник на Константин Черненко. Група "силовици" (както са известни влиятелните военни, КГБ и полицията) и реформатори разчитаха на Горбачов да модернизира режима. Колкото и парадоксално да звучи, че човек от вътрешните кръгове би атакувал системата, издигнала го на върха на империята, само апаратчик би могъл да придобие достатъчно власт, за да наложи реформа.
netinfo
Паралелът с настоящата ситуация е поразителен. Медведев също е рожба на Путиновата система, което е задължително условие, за да бъде номиниран. Също като Горбачов, и той бе избран от своя ментор, за да трансформира удачния за определен етап от развитието на Русия модел на управление, неподатлив на по-дълбока модернизация. При Путин Русия преживя и авторитаризъм, и значително увеличение на приходите от енергийни доставки. Глобализираната руска средна класа се нуждае от независимо гражданско общество, многоотраслова икономика и свобода на словото. Както изтъкват напоследък мнозина "либерални" министри, Русия има нужда и от външна политика, която да не е в разрез с жизнените й интереси. Дали чрез издигането на Медведев Путин е искал да прегради пътя на тези промени? Или напротив, избрал е човек, който да направи промените, чиято неизбежност Путин съзнава, и без които Русия би могла отново да потъне в хаос и мракобесие? За да се даде ясен отговор на тези въпроси ще е нужно време, вероятно много години. И тук може да се извлече поука от аналогията с ерата на Горбачов.
Няколко година бяха нужни на генералния секретар на комунистическата партия да съсредоточи в ръцете си достатъчно власт, за да постави хората си на стратегически позиции. Той постоянно се оказваше принуден да се спогажда с опонентите си, за да спаси от гибел същината на своя проект. При публични прояви Медведев по-скоро се държи като бюрократ, ръководещ събрание, отколкото като политик, който участва в предизборна надпревара. Той започна да се дистанцира от своя предшественик. Свободен от каквито и да е връзки с КГ
netinfo
Б, Медведев отлично се вписва в образа на модерния технократ.
Първоначално новият президент ще бъде под зоркия поглед на Путин, който като премиер ще гарантира приемствеността. Ако таи надежди да се отърси от това тромаво опекунство, Медведев ще трябва да изгради съюз от сили, които да му позволят да смени правителствения ръководител, използвайки правомощията, дадени му от руската Конституция. Но къде да намери тези съюзници? В
Кремъл, в средите на "силовиците"? В партията "Единна Русия", използвана от Путин за постигане на собствените му цели, която преди всичко е партия на действащия президент? Или може би в онази модерно мислеща част от руското общество, която не е склонна да се откаже от новопридобитите си свободи? Това би била първа и същевременно голяма стъпка към демокрацията, която Горбачов колебливо се опитваше да насърчава, оставяйки свобода на действие първоначално за несръчни превратаджии, а впоследствие за Борис Елцин.
Този подход към президентските избори крие два риска. На първо място, провалът. Дори и Медведев да е воден от добри намерения, неизбежен е страхът от спънките, на които той ще се натъкне, ако реши да следва описания по-горе курс. Горбачов се провали в опита да модернизира система, която не биваше да бъде докосвана заради опасността от сгромолясване. Неговият провал беше и най-големият му исторически успех, тъй като неосъществените реформи белязаха края на комунизма. Вторият риск е грешката. Медведев може да се окаже това, за което е програмиран - двойник на Путин, който ще продължи да дърпа конците. И все пак историята е показала, че понякога, противно на всички очаквания, преходните лидери, избрани за фигуранти, се оказват силни и успешни държавници.
/БТА/
