* Част от лекция на президента Георги Първанов по проблеми на националната сигурност, където той говори за папката ”Гоце”.
...Сега – за досиетата.
Преди това – няколко думи по т.н. случай “Гоце”. Такава папка има в архивите на разузнавателната служба. Тя съдържа информация за мен и нищо друго – нито ред, нито знак, от мен. В тази папка е отразена работата ми като научен консултант и редактор на един виден български емигрант – голям родолюбец, изстрадал националната ни кауза. Спомените му са за времето от края на ХІХ и началото на ХХ век. Папката е доста поизмачкана, видимо ползвана многократно, но слава Богу, запазена. Въпреки че вероятно са правени много копия.
В докладна записка, съхранена в папката, човекът, който е контактувал с мен, е записал: “Представих се от името на Министерството на външните работи. Срещата я организирах като се обадих в работата на лицето. Обясних на Първанов, че се занимавам с архивни документи и въпросите на културата, което ще бъде предмет на нашия разговор. В качеството му на специалист историк и с оглед на конкретната му работа в института го попитах дали ще има възможност да ни окаже съдействие при написването на ръкопис под формата на спомен”. И по-нататък: “Разбрахме се неговите ангажименти да се заключават в намирането на изворов материал от исторически характер, обсъждани с автора-мемоарист ( тук спестявам името), още веднъж структурата и съдържанието на книгата, даване на консултация от професионално естество, обработка на материалите след свалянето им от касетите и при необходимост – оказване на съдействие на автора при самото изготвяне на текста”.
Става дума за задача, която ми беше възложена от ръководството на института по искане на МВнР и, както става ясно от току-що прочетения текст, лицето, което разясни характера на работата, се представи за сътрудник на външно министерство. Това впрочем се потвърждава от документ на неговия началник значително по-късно.
Но нека да е ясно, уважаеми госпожи и господа, дори да знаех, че подготовката и издаването на тази книга е с участието на българското разузнаване, аз пак бих го направил. Авторът на мемоарите – пак подчертавам – е истински български патриот. Това може да потвърди всеки, който го познава или си е направил труда да прочете книгата. Има я в Народната библиотека “Кирил и Методий”. И е добре някои да четат и книги, а не само досиета.
Тази книга се отнася само за събития от преди стотина години. И аз апелирам към онези, които подеха тази тема: ако има други лица, да ги назоват. Да назоват поне едно име, засягащо период от последните 70-80-100 години. Ако не назоват подобно име, означава, че лъжат, че има една най-обикновена интрига. Странна представа за агентурната дейност имат тези, които правят подобни внушения. Впрочем искам да кажа, че аз съм писал и за средновековната българска история – нека да проверят и там.
В края на работата по изданието служителят е направил едно непонятно за мен предложение за зачисляването ми на отчет. Без да се случва абсолютно нищо. Без да има никакъв факт. Разработката е закрита.
По повод на твърденията, че в папката се съдържат сведения за заплащане на свършената работа - и то твърдения от членове на оторизираната комисия - искам да кажа, че в папката такива сведения няма. Има само едно предположение на оперативния работник, че като приключа труда, ще получа съответното възнаграждение. Въпреки че няма документ, удостоверяващ заплащане, аз заявявам, че съм получил еднократен хонорар по тогавашните тарифи за консултантска и редакторска работа, осъществена в продължение на няколко месеца. Вероятно доста по-малък от хонорарите, които са получавали тогава авторите на партийния орган в. “Работническо дело”.
Аз изчаках достатъчно г-н Костов – извинявам се за израза – “да надуе балона”. Не е в стила ми да персонифицирам политическия дебат, дори и когато нападките на моите опоненти придобиват личен характер. Но става дума за доста тежки манипулации. И затова нека г-н Костов да каже в какво точно ме уличава. Защото едва ли някой ще му повярва, че той не познава съдържанието на папката, че може да остане на нивото задаване на въпроси.
И като споменавам едно от имената символи на прехода, нека да кажа и още нещо. Важни са досиетата до 1989 г. Но още по-важни са досиетата от последните 15-16 години. Нека да използвам терминологията на “поборниците” на тази нова вълна за отваряне на досиетата – темата за зависимостта.
Аз питам: кой е по-зависим? Дали онзи офицер, който е работил за страната си продължение на 20-30 години, или този политик, който с един замах, без да се колебае, за миг е продал националната авиокомпания на цената на един апартамент в София? Чия зависимост е по-голяма? Дали на офицера, или на този, който е получил десетки хиляди, може би стотици хиляди долари в семейната си фондация? Впрочем кога ще отворим архивите на семейните фондации? Като говорим за прозрачност и за зависимост!
Това не е политика, господа.
Но аз съм се убедил, че в българския преход има много случаи, има много доказателства, че който не може да прави политика, прави интрига. Видя се, че интригата е хранителната среда за слаби политици. Толкова по този въпрос.
По същество. Решаването на въпроса за архивите на бившата Държавна сигурност и на Разузнавателното управление на ГЩ трябва да се осъществява на нова законова основа и при ясен регламент, свеждащ до минимум възможностите за проява на субективизъм или злонамерен подход.
Към момента разсекретяването – пълно и безусловно, сега и веднага – ще влезе в конфликт с изискванията на редица закони (напр. за защита на личните данни), ще създаде предпоставки за разкриване на класифицирана информация.
Аз съм за това да се отворят напълно и безусловно имената на хората, чиито действия са довели до преследване, репресии, убийства, които са съсипали живота и съдбата на много други наши сънародници. Аз съм за това да има морално възмездие за тях. Предлаганите варианти обаче по-скоро създават условия за размиването на тяхната вина като се приравняват с онези, които са работили в разузнаването – гражданско и военно, срещу терора (и тогава е имало терор!), срещу тогавашната престъпност, която не е била толкова видима.
Едно ново законодателство е необходимо, за да урежда процеса на разсекретяване и достъп до документалния масив и достъпа до досиетата. Трябва прецизно да се решат процедурите, механизмите за достъп, като не се допусне публикуването на чувствителна информация, която да е във вреда на националната ни сигурност и да засяга отношенията ни с други страни.
Досиетата не може вече, а и не бива да бъдат изгаряни. Някой бърка, като ми приписва подобна теза. И като държавен глава, и като историк смятам, че съдържащата се в този документален масив информация не може и не бива да бъде унищожавана. Както и в редица други страни, потърсили решение на този въпрос, така и у нас, мнението на действащите служби трябва да има решаващо значение при предоставянето на достъп до архивите.
Непонятно е защо нашите специални служби се ползват с по-голямо доверие навън - сред нашите партньори и съюзници, отколкото вътре. Да, част от нашия старши състав сега е учил и работил преди 1989 г. Но тези хора бяха в спецслужбите и преди 2001 г. Тези офицери и служители положиха основата и осъществяват в момента активно, ползотворно, оценявано високо сътрудничество с новите ни съюзници.
Как става така, уважаеми госпожи и господа, че когато трябва да се работи професионално, дори перфектно със съюзниците срещу международния тероризъм, срещу нелегалните трафици (има много факти, част от които са публични), нашите служби това могат да го правят, а когато трябва да се чуе експертизата им по един въпрос като съдбата на документалните масиви, те са негодни? Отхвърлям такава постановка.
Смятам, че самият политически дебат и обявените намерения вече имат демотивиращ ефект върху служителите и сътрудниците на сегашните служби за разузнаване и сигурност. И този негативен ефект може да бъде дълготраен. Нека да се попитаме кой български или чуждестранен гражданин би поставил достойнството си, съдбата си на карта, за да работи като кадрови служител или информационен източник при заплахата във всеки момент да бъде разкрит и заклеймен. Е, не всеки ще има висока трибуна, с каквато аз разполагам в момента, за да обясни за какво става дума.
Нека да помислим за “ефекта на списъците”. Службите по цял свят са основен фактор на сигурността и дискредитирането им е опасен процес. Особено при толкова много модерни предизвикателства. Казвам го особено на онези, които по традиция харесват чуждите служби повече от българските.
В българската политика винаги е имало хора, които са готови да водят тежки идеологически битки със сенки от миналото. Независимо откъде идва атаката – отляво или отдясно, независимо от повода – дали е за военните бази, или за досиетата, аз не смятам, че такъв дебат е оздравителен за обществото.
Ще реабилитираме българската политика, уважаеми госпожи и господа, ако я обърнем с лице към дневния ред на нацията, към дневния ред на отделните граждани. Аз ще работя за това институциите да имат такава позиция и политика.
-----
По материали от пресата
