Всички са на арената. Политиците са там, защото там им е мястото по време на предизборна кампания. Социолозите са там, къде да бъдат иначе? Анализаторите също. Журналисти, коментатори, критици и корифеи - без тях не може, те също са в битката.
Тъй нареченото гражданско общество също се подвизава неуморно там. Предизборното време е като застраховка живот - колкото по-късно подпишеш договора, толкова по-високи са вноските. И всеки гледа да бъде там, на арената. С изключение на интелектуалците. Не знаят ли, че винаги ще има известна разлика между онези, които се включват първи, и онези, които се включват последни. И че най-голяма е разликата с онези, които въобще не се включват.
Неведнъж съм казвал, че харесвам възрастните хора, които са пълни с енергия; ония, които преподават уроците на живота на по-младите; сипят мъдрост, ала продължават и да работят. Обичам да слушам такива хора. Да чета техни статии, анализи, коментари. Напоследък в България трудно откривам мнения, думи, писано слово от тези хора - умните, достолепни интелектуалци. Спомних си за интелектуалците преди месец, когато "24 часа" публикува интервю с Ноам Чомски. Започнах задълбочено да ги търся в родното медийно пространство и установих, че ги откривам трудно.
Тогава се зарових в едни стари статии на Чомски от 60-те и 70-те години; бях ги преглеждал преди време; останали са в главата ми до днес. Винаги съм харесвал, че той говори за отговорността на хората за грешките на политиците. Всички ние имаме някаква отговорност за делата на управниците и трябва да я понасяме от време на време.
Но Чомски акцентираше и върху отговорността на интелектуалците. И наистина - до каква степен ние, обикновените хора, далеч по-обикновени от всички "граждански квоти", събрани накуп, сме отговорни за тези грешки? Отговорни ли сме за подслушванията, за високите сметки, за разпиляната държавност, за поставените на колене фирми, за обеднелите възрастни хора, за липсата на надежда?
Отговорни ли сме ние, обикновените хора? Отговорни ли са т.нар. интелектуалци, чиято интелектуалност е в това да изтъкват от време на време, че нацията трябва да търси опора в тях?
Чомски твърди, че интелектуалците са далеч по-отговорни, защото от тях се очаква да казват истината. И да разкриват лъжите. Те би трябвало да умеят това, нали са по-умни от нас? Едно време Де Гол казваше: "В политиката се налага да предаваш страната си или своите избиратели. Предпочитам второто."
Ала Франция разполагаше с наперени интелектуалци, които от сутрин до мрак защитаваха въпросните предадени избиратели и уравнението излизаше, везните се укротяваха в равно положение. Една нация, за добро или лошо, винаги е разчитала, че т.нар. интелектуалци няма да потънат в предварително изкопани окопи и няма да чакат бурята да премине.
Но какво става, ако те направят точно това и залостят херметическата врата зад себе си? Оплакваме се, че по медиите гастролират едни и същи лица - политици и социолози, псевдозвезди и доскучали коментатори, ала къде са онези нахакани, разюздани, всичко видели, умни и начетени интелектуалци, които би трябвало да говорят, разказват, обясняват? Какво правят? Защо са се скрили и не смеят да вземат отношение? Какво ги възпира? Кой им пречи?
Толкова ли е уютно статуквото на една объркана държава, че да не разбират, че хората имат нужда от свеж полъх умно говорене? В един нормален свят, както пише Чомски през 60-те, но и Дуайт Макдоналд през 40-те на миналия век, интелектуалците са онези, които задават неудобните въпроси, възползват се максимално от свободата на словото. Те разнищват действията на политиците, те движат умствения потенциал на обществото напред.
Затова и те са на ненормиран работен ден, затова не очакваме от тях да бъдат в мините от 9 до 5 или на полето рано сутрин и късно вечер. Очакваме ненормираното им работно време, тази свободна професионалност, да се превъплъти в свободно говорене. Свободно говорене, което ще помогне на всеки гражданин после да вземе правилното решение, да реши за кого да гласува, да помисли малко, преди да пусне бюлетината.
В този смисъл отговорността на интелектуалците към българското общество е твърде голяма. Липсва техният разум, който да възпламенява. Липсват техните точни думи, които да ни освободят от хилядите недоразумения и въпроси без отговори.
Апатията, тишината и отдалечаването са хубави неща, както и усамотението - всеки има нужда от тях, но част от длъжностната характеристика на всеки интелектуалец, който се бие в гърдите, че е дал нещо на своята държава, е да говори, когато се налага. Чомски пише: "Отговорност на интелектуалците е да говорят истината и да разкриват лъжите". Днешните интелектуалци не само в България са някак по-внимателни - от държавата зависи тяхното икономическо бъдеще и не бива да очаквате, че те ще се изправят на барикадата, ще развеят знамето, ще говорят истини и изобличават лъжи. Голяма част от тях са се окопали, капсулирали, оттеглили.
Възможно е да бъде някаква наивност тази тяхна плахост и този техен уплах от публична изява, но по-скоро не е така. Нека интелектуалците знаят, че ние очакваме от тях да говорят истината; да обясняват събитията - било то в историческа перспектива или бъдещ контекст; да предпазват умовете ни от объркване. Защото честността на интелектуалците продължава да бъде най-добрият начин да бъде обяснена политиката. Уви - честността и самите интелектуалци напоследък нещо липсват.
