Репортаж 2 от 10
Месец на Япония по Дарик
Когато пристигам в Киото ми казват, че "... трябва да посещаваш Киото, винаги след като си бил няколко дни в Токио". Впрочем, от прозореца на бързия влак трудно можеш да различиш, че си напуснал Токио. Къщите никога не свършват и малките кътчета зеленина бързо отминават и се заменят с поредно застроено пространство. Планината Фуджи със своя заснежен най-висок връх, която изниква като пощенска картичка по време на пътуването от Токио до Киото, е навярно единственият символ на далечна и спокойна Япония.
Така серията от малки квартали или по-скоро градчета, които оформят Токио - космополитният и пълен с небостъргачи Шинджуку, помпозният и модерен Омотесандо, младежкият и провокативен Хараджуку и шопинг-меката Гинза - прераства бързо в поредица от други малки градчета, незнайно какви, прерастващи в един момент в Киото. Не знаете кога свършва един, за да започне друг. И въпреки всичко, нищо не изглежда претрупано. Задръствания няма. Когато знаете, че за да стигнете някъде, трябват 17 минути, те са точно 17.
Както и очакванията за Киото - те са някаква странна константна величина. От всички книги, брошури, филмчета или просто фотографии, Киото е в съзнанието като потаен и тих град, с много ниско строителство, спасен от бомбардировки и запазил духа на истинската Япония. В Киото очаквате да видите гейша, която се е запътила към пореден ангажимент, но не и импозантен модерен квартал, пълен с небостъргачи. В Киото очаквате да се загубите из малките и криволичещи улици, да посещавате замък след замък, да пиете чай в пълно спокойствие и да се наслаждавате на простите неща в живота.
Очаквате такова да е първото впечатление. А първото впечатление, както казват, в повечето случаи не лъже. Не и в Киото.
Гарата на Киото (в града няма летище и ако пристигате със самолет, ще кацнете в Осака, на 30 минути от Токио) е на 15 етажа и единствената, макар и твърде изхабена дума, с която може да се опише, е модерна. На пръв поглед, дори и да сте подготвени, това стряска.
Приета с противоречиви мнения, гарата в Киото е това, което останалата част от града не е. С изключение на още две или три сгради, високо строителство не е разрешено, тъй че единственият шанс да погледнете Киото отвисоко, е някой от ресторантите на последния етаж. Не пропускайте да опитате тонкацу - наподобяващо виенски шницел свинско месо, но далеч по-крехко. Когато до него поставите чаша бира Suntory Premium Malt и зелен чай за освежаване на сетивата, вече сте готови за Киото-приключения. Няма смисъл да искате кафе - или ще откажат, или ще направят такова, което ще откажете сами.
Ориентацията в Киото е изключително лесна, предвид мрежовидното разположение на улиците и правите ъгли, които сключват основните от тях. Въпреки това, тъй като градът е шампион по брой на таксита с наистина достъпни цени, ако търсите конкретен адрес, най-добре да махнете за такси. Освен всичко, шофьорите са изключително симпатични, винаги искрено се забавляват, че сте от България и сметката рядко надвишава 10 лева.
Трябва да сте подготвени и за дежурните две теми - българско кисело мляко и Котоошу. Един господин толкова ме запали по темата за киселото мляко, тъй като упорито твърдеше, че на една от опаковките пишело DOMASHNO - точно така, изписано на латиница. Все още го търся в супермаркетите, но засега безуспешно. Що се отнася до другата част от разговорите - Котоошу - търсенето е почти успешно и утре заминавам за Токио, за да посетя школата му.
Съвсем естествено един ден в Киото включва поне няколко посещения на храмове, параклиси, дворци, музеи и градини. Всички те са запазени, тъй като през Втората световна война това е единственият пощаден от бомбардировките град. С изключение на пожари, повечете храмове могат да бъдат видяни така, както са построени, през XII-XIII век.
Когато се стъмни, мисълта на всеки турист, тъй много из Киото тази пролет, свърва в друга посока - търсене на гейши. Занимание често безуспешно, тъй като в града са останали не повече от 800, то отвежда потока туристи към две основни части на града - малката и изключително тясна уличка до реката - Понточо, опасана с безброй вкусни ресторанти (но понякога неразумно скъпи) и квартала Гион. Колкото и да търсите гейши, ще е истинско чудо, ако ги видите.
Търсенето на гейши по малките улички на Киото всъщност има едно голямо предимство и това е откриването на закътани и малки ресторантчета. Няма как да не опитате поне няколко от тях - не само защото атмосферата привлича, но и поради честия дъжд, който е неразделна част от живота в града. Чадъри се продават навсякъде и нищо чудно на тръгване в чантата си да имате два-три.
Кварталът Гион се развива през годините като зона за забавления около гробницата Ясака. Гион е поредица от малки улички, шумни таксита и групи от мъже на средна възраст, които някак незабележимо се шмугват зад някакви завеси. Понякога ти се иска да надникнеш, но истината е, че не можеш.
Гион е квартал с интересна история, особено развитието му след XVII век. Тогава става възможно създаването на онези особени места за пиене на чай, където гостите могат да бъдат забавлявани. Същите тези потайни места се превръщат в тайни нощни клубове, когато слънцето залезе. Тогава Гион започва да съперничи на другия популярен квартал на "червените фенери" - Шимабара. Днес точно Гион е мястото, където най-добре е запазена атмосферата на отминалите години. Мъничките ресторантчета, където можете да влезете само след специална покана, наречени ичирики, са онези желани места, където отлично обучени майко забавляват гостите.
В отминалите години само момичета на възраст от 10 до 19 години можели да стават майко. Те танцували на гостите и преминавали изключително сложна система от предварително обучение, за да станат истински гейши.
Така неусетно попадам пред вратата на Кушисура, ресторант далеч от Гион, но скрит в очевидно стара, много стара къща. Домакините ми казват, че къщата е над 100 години и едно време е била дом на известен търговец от града. След това била превърната в ресторант, в който сервират якитори (пилешки специалитети на грил) и кушияки (месо, риба или зеленчуци, изпечени на шиш).
Тъй като съм сам, ми посочват чудесно място на бара, където не ти остава време да хапнеш - готвачите непрекъснато разсейват с гурме-глезотии.
Поръчвам си чаша бира. Бирата е толкова хубава, почти колкото представлението в кухнята пред мен, че чашата някак неусетно се изплъзва от ръцете ми. Пук-пук и се счупва на парчета. Само след миг бях обграден от цяла гвардия мънички японки, които чистеха около мен. Разбира се, бях я счупил на достатъчно малки парчета и разлял бирата на доволно голямо разстояние. Не мина и минута, а вече се наслаждавах на нова чаша и поредното якитори се печеше на скарата. Изминалият ден включваше всичко, което Киото предлага и със сигурност не включваше много неща, които Киото също предлага, но аз не знам за тях. Дори и да имате седмица свободно време, потайните и красиви кътчета на града не могат да бъдат изследвани напълно.
Едва, когато бръкнах в чантата си и открих манга-книжката, си спомних за още една част от Киото, която посетих - Музея за манга.
Мангата е индустрия за милиарди евро и рецесията очевидно не влияе на приходите. Киото, колкото и невероятно да звучи, е нещо като манга-център. Като започнем от университета Киото Сейка, където се учат креативни студенти, ако това въобще е правилното определение, и приключим с манга-музея, където се съхраняват около 300 хиляди манга-произведения. Когато цял ден си се разхождал из дзен-градини и храмове, е трудно да предположиш, че рисуваните картинки се появяват по същото време - XII и XIII век, рисувани от монаси. Разположен в бившо училище, музеят е уютен - коридорите са пълни с книги, а в бившите класни стаи има специални експозиции.
Няма как на излизане поне една манга-книжка да не се озове в чантата ви.
Очаквайте утре - има ли криза на една от най-известните шопинг улици в света - Омотесандо в Токио и малко вълнуващи модни фотографии.
*Материалите са част от Месецa на Япония по Дарик радио и са осъществени с любезното съдействие на Посолството на Япония в България.
