Почти всички световни кризи, избухнали от началото на 70-те години на миналия век, изглежда са свързани някак с полковник Муамар Кадафи. Имена на либийци и на либийски служби се появяваха при отделни, несвързани един с друг случаи от Филипините до Латинска Америка и Ирландия, във връзка с всички сепаратистки и въоръжени опозиционни движения в тези държави.
Либия е играла роля във всички африкански и арабски конфликти, заставайки на страната на различни участници в конфликтите. Не е лесно да се намери държава, където Либия да не е била замесена, често без основание.
Във външните си отношения Либия може за миг да промени позициите си, заставайки ту на едната, ту на другата страна, в повечето случаи без убедителни аргументи. Затова изглежда, че основната функция на либийската власт в епохата на Либийската джамахирия е чисто външнополитическа, черпеща сила от петролните си богатства.
Самата устойчивост на либийската власт изглежда произтича от външнополитическата й функция, независимо от връзките на страната с чужбина, било те приятелски или не. Що се отнася до вътрешната политика, всички наблюдатели знаят, че властта винаги я представя като жертва на чужди заговори, за които винаги се казва, че са осуетени, но които въпреки това държат либийския народ и либийската икономика на много ниско политическо и жизнено равнище. Икономическата инфраструктура и услугите не са променени от десетилетия, въпреки изобилието от средства. Властта винаги е реагирала на всички искания и опозиция с насилие, преследвайки опонентите си като "бездомни кучета", както в страната, така и извън нея. В този смисъл Либия е еквивалент на най-бедната, най-изостанала африканска държава в социалната и политическа сфера. Междувременно, от либийския енергиен износ, към който мнозина имат апетити, се спестяват огромни суми, за да се използват във външнополитическите кампании на страната. След случая Локърби последваха години на международни санкции, които не засягаха този сектор, така че властта натрупа милиарди долари и нито цент от тях не бе похарчен за инфраструктурата. Този случай беше ключът към възстановяването на либийското присъствие в света, и Триполи плати милиарди петродолари, за да гарантира това. Благодарение на това богатство - натрупано или обещано, Кадафи можа да осигури на режима си тази външнополитическа роля. Парите могат да превърнат всеки опонент, вътре в страната или извън нея, в заплаха за родината или да го накарат да се помири с режима. Парите могат да бъдат и важен стимул за уреждане на кризи, когато решението може да се купи. Така репутацията на Кадафи много печели, било то застрашавайки сигурността на други държави или уреждайки помирение с тях. Това помирение, обаче, важи само извън границите на Либия. Властта никога не го използва в страната, защото държавата e добра само за тези, които приемат линията на великия режим. Успоредно с това политиката, която Кадафи води в отношенията с развитите държави, варира от враждебност, от една страна, до примамване на техните компании да инвестират в Либия, от друга. В първия случай, той може да декларира пред народа си, че е против Империализма и Запада. Във втория, посреща лидерите на онези държави, които искат да гарантират сигурността на големите инвестиции на своите държави, които извличат полза от петролните запаси на Либия. При всички случаи, подобни инвестиции не подобряват положението в Либия, нито в политиката, нито в ежедневния живот, тъй като това засяга предимно имиджа на Кадафи. Като се започне с проекта "Великата река", традиционния проект за въоръжаване, атомния въпрос и други, либийците не са усетили никакво подобрение в своето ежедневие. Много страници се изписаха за постиженията на водача на революцията. Въпросът с българските медици до голяма степен обобщава същността на либийската власт. Той съчетава отдавнашното влошаване на здравеопазването в тази богата на петрол страна, със съдебна система, чиито решения се предопределят от потребностите на политическата власт. Неясните източници на компенсациите се оказаха свързани с договори за оръжие и инфраструктурни проекти. Докато продължаваха усилията за намиране на решение на случая, на лицето на полковник Кадафи, който беше в центъра на много ухажване и любов, бе изписано щастие. Най-важното е, че от либийска страна историите за случая бяха толкова, колкото бяха разказвачите и това създаде впечатлението, че командният център, олицетворяван от Кадафи, откакто взе властта, започва да се клати и че започват да се появяват по-рационални и отворени вътрешни сили. Но при предишни кризи подобни очаквания се оказаха необосновани. Може би целта на появата на подобни плуралистични възгледи е да се отворят канали за преговори с външния свят; а за тези канали винаги се плаща вътре в държавата. Бел. ред. "Дар ал хаят" е ливански вестник. (БТА)
