Двама български зам.-министри (на икономиката и на отбраната) съобщиха по време на Международното изложение за отбранителна техника „Хемус 2008”, че военната ни индустрия вече била възвърнала позициите си на световния оръжеен пазар, които имала преди 20 години.
Това бяха доста смели изявления. Не само защото според техните данни оръжейният износ на България е 180 млн. евро, докато през осемдесетте години е бил около 900 млн. долара на година и дори достига 1,5 милиарда към края на десетилетието.
Истинският проблем с изказванията относно възвърнатия успех на българския военно-промишлен комплекс (ВПК) е свързан с това, че те се опитват да скрият истинското му състояние, което съвсем не е толкова възхитително, а всъщност редовно се превръща в истинско дипломатическо унижение за България. Страната ни беше един от трите производители на оръжие в бившия съветски блок заедно със СССР и Чехословакия. Тя се беше специализирала в производството на МОЛВ (малки оръжия и леко въоръжение), танкове и БТР-и и електроника.
Макар повечето от развитието и пазарите му да идваха по линия на Варшавския договор и съветската подкрепа, българският ВПК имаше много достойнства, върху които можеше да се надгражда въпреки разпада на старата система. Стига да имаше някаква национална стратегия в сектора.
Дори след като повечето от военните заводи бяха приватизирани в края на 90-те години от РМД-та (нито една чужда компания не пожела да купи някой от тях!), положението днес остава повече от мрачно, дотолкова, че българският оръжеен износ е конкурентноспособен само в нежизнеспособни африкански диктатури, т. нар. „failed states”, поставени под международно ембарго и затънали в граждански войни.
Проблемът е, че от 1989 г. българският ВПК, а и българската държава, не са инвестирали почти нищо в научни изследвания и разработки, нововъведения и модернизации на производството, или в развитие на човешките ресурси. В резултат някои от десетките военни заводи в страната успяха да се пренасочат към производството на граждански стоки или на стоки с двойна употреба. Останалите обаче трябваше да разчитат на традиционните си продукти, изискващи най-малки капиталовложения – различни видове МОЛВ и мунициите за тях. МОЛВ, особено от по-старите видове, които се правят в България, могат да бъдат продавани най-вече в разпадащи се държави от Третия свят, парализирани от насилие и страни-парии, които са под международно оръжейно ембарго.
Според редица различни доклади, някои от неотдавнашните клиенти на славния български ВПК включват Уганда (гражданска война и намеса в гражданската война в ДР Конго), Кот Дивоар (гражданска война и намеса в гражданската война в Либерия), Азербайджан (в конфликт с Армения), Колумбия (партизанска война), Ангола, Чад, Руанда, Судан, Сирия и т.н., като българският износ за тях се състои от МОЛВ или стоки с възможна двойна употреба. Едва ли е нужно да се подчертава, че дори много от тези държави да не бяха под международно оръжейно ембарго, всяка страна, твърдяща, че се придържа към стандарти на поведение на ЕС би се замислила преди да им продава оръжие. Така благодарение на липсата на модернизация и конкурентноспособни иновации, българската военна индустрия буквално е превърнала страната ни в един малък „Виктор Бут” на световната сцена, продължавайки старата традиция да се замесва името на България в колкото се може повече срамни международни скандали.
Има и една друга тежка истина за състоянието на българския ВПК, която зам.- министрите крият – един добре функциониращ ВПК обикновено е благодат за развитието на инженерните технологии. Нито един научно-изследователски център, прикрепен към военен завод обаче не може да бъде видян в България днес. 
Така с провала на военната ни индустрия и съответните институции след 1989, нацията изгуби възможността да задържи хиляди талантливи български инженери. Сега има само няколко изолирани примера, при които български учени впечатляват западни производители с нововъведенията си, но те обикновено са дребни по мащаб.
А ако България беше успяла да съчетае модернизацията на военното производство с едно от малкото си положителни наследства от социализма - традициите в космическите технологии, постигнати от Тодор Живков със съветска помощ в замяна на отказа от правото да произвежда коли в рамките на СИВ, то цялото положение на страната днес би било съвсем различно.
Какво може да направи българският ВПК, за да подобри ситуацията, вместо да изнася автомати „Калашников” за престъпни режими? Няколко неща. Първо, засилено сътрудничество с други производители от НАТО - дори ако по-мощни ВПК (американския, френския) искат да доминират пазара, винаги има ниши за сътрудничество, което при нашето състояние само може да ни е от полза.
На второ място, дейност в рамките на ЕС, който тепърва ще развива общата си отбранителна политика. България би могла да се специализира в някои военни производства и услуги за ЕС така, както навремето.
Трето, износът в развиващи се страни е добре дошъл, стига да не въвлича страната в дипломатически скандали, сриващи имиджа й по света, особено сега, когато вече е член на ЕС, вярваме или не.
Четвърто, България изглежда има най-малко свързаните ВПК и армия в света. Само 5% от продукцията на военната промишленост отива за Българската армия, която наскоро купи седен БТР-а от САЩ за 11 млн. долара. А неотдавна България беше световен лидер в това производство. Обаче заводът БЕТА, който правеше танкове и БТР-и, сега прави трактори. Очевидно е необходима по-рационална национална стратегия в това отношение.
Всъщност изявленията на заместник-министрите, че българският ВПК е възвърнал позициите си от 80-те години са верни, но само що се отнася до нивата на технологично развитие. Това означава, че той е двайсетина години след световните лидери в този отрасъл. Неговият рай със сигурност е бил загубен, и още по-сигурно, не е бил намерен.
Но аз като български гражданин наистина се гордея от факта, че страната ми продава автомати „Калашников” на брутални африкански диктатори, тероризиращи измъчените си народи, както и стоки с двойна употреба на международно изолирани престъпни режими. Не мога да не се гордея с това постижение.
Така с провала на военната ни индустрия и съответните институции след 1989, нацията изгуби възможността да задържи хиляди талантливи български инженери. Сега има само няколко изолирани примера, при които български учени впечатляват западни производители с нововъведенията си, но те обикновено са дребни по мащаб.
А ако България беше успяла да съчетае модернизацията на военното производство с едно от малкото си положителни наследства от социализма - традициите в космическите технологии, постигнати от Тодор Живков със съветска помощ в замяна на отказа от правото да произвежда коли в рамките на СИВ, то цялото положение на страната днес би било съвсем различно.
Какво може да направи българският ВПК, за да подобри ситуацията, вместо да изнася автомати „Калашников” за престъпни режими? Няколко неща. Първо, засилено сътрудничество с други производители от НАТО - дори ако по-мощни ВПК (американския, френския) искат да доминират пазара, винаги има ниши за сътрудничество, което при нашето състояние само може да ни е от полза.
На второ място, дейност в рамките на ЕС, който тепърва ще развива общата си отбранителна политика. България би могла да се специализира в някои военни производства и услуги за ЕС така, както навремето.
Трето, износът в развиващи се страни е добре дошъл, стига да не въвлича страната в дипломатически скандали, сриващи имиджа й по света, особено сега, когато вече е член на ЕС, вярваме или не.
Четвърто, България изглежда има най-малко свързаните ВПК и армия в света. Само 5% от продукцията на военната промишленост отива за Българската армия, която наскоро купи седен БТР-а от САЩ за 11 млн. долара. А неотдавна България беше световен лидер в това производство. Обаче заводът БЕТА, който правеше танкове и БТР-и, сега прави трактори. Очевидно е необходима по-рационална национална стратегия в това отношение.
Всъщност изявленията на заместник-министрите, че българският ВПК е възвърнал позициите си от 80-те години са верни, но само що се отнася до нивата на технологично развитие. Това означава, че той е двайсетина години след световните лидери в този отрасъл. Неговият рай със сигурност е бил загубен, и още по-сигурно, не е бил намерен.
Но аз като български гражданин наистина се гордея от факта, че страната ми продава автомати „Калашников” на брутални африкански диктатори, тероризиращи измъчените си народи, както и стоки с двойна употреба на международно изолирани престъпни режими. Не мога да не се гордея с това постижение.
