Радост витае във въздуха. Приповдигнатото настроение чука на вратата на всеки от нас. 1 януари наближава, с него с големи крачки пристига голямата европейска еуфория. Ще бъде светло и красиво, ще бъде усмихнато, ще ни изпълни невиждано щастие, а от очите ни ще капят радостни сълзи. Ще се опияним от удоволствие. С такива чувства ме залива властта на България. Такава пиянска идилия ме облъчва от известно време насам.
Само си представете всички хубави неща, които ще ни се случат за някакви си часове в нощта на 31 декември. То не са европейски Дядо Коледовци, евро-билетчета за градския транспорт, знаменца и фойерверки, светлинни феерии и чудеса.
Няма лошо. Трябва да се радваме. Дори този път няма злорадо да попитам откъде ще дойдат парите за тия всенародни тържества.
Никой обаче не може да ми отнеме едно друго странно недоумение. И то е свързано с времето, в което живеем и с последиците от предевропейската еуфория. Вчера истински се обърках. Дали сме на прага на 2007 г. и реалното европейско членство или сме застинали в ледниковата епоха на другаря Леонид Илич Брежнев. Защо, да му се не види, когато най-сетне са се намерили пари за реконструкция на Околовръстното шосе на София, трябва да се прави тържество от това?! Все си мисля, че времето на „първите копки” трябваше отдавна да е забравено.
Кому е нужно премиерът с костюм да се напъва да забива кирка в земята, около него радостно да ръкопляскат други министри и „официални лица”, насред прахоляка да стърчи масичка с дебела питка със свещ отгоре, а бъклица и дрян да дооформят тази нелепа атмосфера? После камерите да запечатат за историята някакво уж „сдобряване” между Сергей Станишев и Бойко Борисов, които до онзи ден си разменяха ехидни реплики покрай вонящите бали с боклука на София. А зад гърбовете им бодро да се вее флагът на Европейския съюз. Повод ли е започването на един ремонт политическата арена да се захароса до такава степен? И дали не е по-добре да развеем синия флаг със звездите над балите със сметта или пък на неизвестното място, на което в следващата година в същата приповдигната атмосфера, Станишев и Борисов ще копаят с лопата бъдещия завод за преработка на отпадъците...
Малко по-рано вчера стана друго помпозно „сдобряване”. На парада за деня на полицията фотографите запечатаха голямото прегръщане между столичния кмет и вътрешния министър. Крепка дружба вече ще цъфти между двамата доскорошни противници. И като че престъпниците ще се умилят, ръката на дилъра на дрога ще трепне и вместо да зариби поредния ученик, ще изхвърли пликчето с наркотика в тоалетната. Защото държавата му дава примери. За доброта, всеопрощение и мъдрост.
Вярно, че утре е митичната дата 10-ти ноември и вероятно политиците ни са вдигнали температура от спомена за раздялата с Тодор Живков. Но защо така, по тодорживковски, продължават да ни се набутват пред носа и да правят нелеп пиар от нещо, което може да се свърши скромно и от сърце. Стига вече са играли хора и ръченици, стига са рязали ленти, стига са се прегръщали пред камери и микрофони. Животът ни не е някаква латино-сапунка, в която да се умиляваме какви добри хора са управляващите и колко заразителен е техният щедър ентусиазъм.
Дописвайки този коментар, продължавам да гледам щастливите лица на сдобрените български държавници. И тайничко си мечтая на 2 януари догодина по първите страници на вестниците да виждам весели пенсионери, които си хвърлят шапките от радост, задето България им е устроила тържество за Нова година и за Европа, но в портфейлите им е сложила най-много 50 лева отгоре, за да си купят банани и портокали, които отдавна не „пускат” по Коледа. Има ги навсякъде, но не всеки може да си ги купи!
