Годината на препускащите събития

2008 г. ни напусна, оставяйки ни с чувство на световъртеж, с бушуване в мозъка, в състояние на глобално-политическа морска болест. През последните 12 месеца бяхме свидетели на следните събития: бунтовете в Тибет, Олимпийските игри на новата световна сила Китай, предизборното криминале в САЩ с публика по целия свят, войната между Русия и Грузия, избирането на Обама, най-тежката международна финансова криза от 30-те години насам, терористичните нападения в Мумбай, оприличени на "индийския 11-ти септември". По-малки сътресения като ирландското "не" на конституционния договор на ЕС вече въобще не се броят.

През последните години е имало по-мащабни, по-значими исторически моменти: 11 септември 2001 г. или войната в Ирак през 2003 г. бяха по-силни експлозии под свода на света. Но политически-емоционалният шеметен бяг, скоростната смяна на настроение и място на действието – от Уолстрийт до Кавказ, от страх от катастрофа до Обамамания спираше дъха и даде сигнал за едно ново качество на историята.

Вероятно ще трябва да свикнем с този барабанен огън на събитията. Той не беше случайност или родена от медии илюзия. Напорът на събитията е израз на демократизацията на световната история: повече хора, повече сили, повече възможности да изпъкнеш, да се включиш в разговора, да пречиш. Вече не е както преди, когато всички погледи автоматично се насочваха в една посока, когато във Вашингтон или Москва се дадеше паролата: "Близкоизточен конфликт". Извършителите, жертвите и местата на действие са умножиха многократно. Когато тибетците са накрая на силите си, грузинците веднага могат да ги заместят. Тероризмът няма да свърши само защото е започнала финансова криза, както ясно показаха ужасяващите атентати от Мумбай.

Самата финансова криза е глобализирана и демократизирана: тя вече не е криза на Азия или някаква друга регионална криза, както през 90-те години, нито е ексклузивна криза на богатите американци и европейци, която би оставила Китай или Индия незасегнати във възхода си, а истинска финансова криза, засягаща всички.

Някогашният американски съветник по въпросите на сигурността Збигнев Бжежински нарече феномена "глобално събуждане": за първи път в историята човечеството, в цялото си многообразие, е политически активно. Приятели на Тибет, които протестираха в Сан Франциско или Париж срещу обиколката на олимпийския огън, китайски студенти на Запад, които застанаха на страната на правителството и демонстрираха националната си гордост, афроамериканци, които с гласа си за Барак Обама за първи път в живота си взеха участие в президентски избори – всички те са симптоми на една универсална мобилизация. Дори в тероризма на мюсюлманските фанатици се крие една перверзна форма на "глобалното събуждане", на борбата за вниманието на света: Щяхме ли да мислим толкова много за исляма, ако не беше 11 септември 2001 г. и последствията от него? Защото атентатите от Мумбай не събудиха само симпатия към жертвите, но и – колкото и смущаващо да е това – успешно промениха представата за Индия: от икономическото чудо и рая за туристите от рекламите на Си Ен Ен те насочиха вниманието към нерешения конфликт в Кашмир и към съдбата на мюсюлманското малцинство в страната.

Новият плуралистичен свят получи през 2008 г. първия си официален форум, като ембрион на глобалния ред на 21-ия век. Групата на двайсетте (Г-20), която събира индустриални държави и страни в преход, от САЩ до Индонезия, е признанието на богатите и могъщите от вчера, че не могат повече да овладеят света.

Точно този пъстър, обхващащ Севера и Юга кръг, който от основаването си през 1999 г. водеше живот в сянка, се превърна в най-висша инстанция при дебатите за финансовата криза, в рамка, в която Буш, Саркози и Браун представиха спасителните си предложения. Старият световен елит вече не може да овладее сам тази криза и това има последици: някогашните развиващи се страни няма да допуснат да им се отнеме новозаетото място на масата на големите, когато в близко бъдеще стане дума за климата, търговията или борбата с бедността. Колкото и тази формация да е временна и незряла, Г-20 все пак е предвестник на нещо ново, за разлика от приличащите понякога на зомбита съвети и организации отпреди 1989 г., някои от които изглеждат отживели (като НАТО) или твърде тромави (като ООН). С една ad-hoc импровизация, под напора на страха от голяма катастрофа, колективната политическа фантазия извърши един гениален ход със създаването на Г-20.

2008 г. беше годината, през която окончателно свикнахме с многополюсния свят: Многообразието от центрове на властта, което се образува на мястото на глобалното единовластие на Съединените щати от войната в Ирак насам, еманципацията на Юга и на Изтока, станаха нещо естествено. След провала на политиката за световно надмощие на Буш, финансовата криза нанесе втори удар върху господството на САЩ: сега вече наистина не може повече да става дума за американска ера. В същото време меденият месец на нововъзникващите пазарни икономики приключи. Досега галопът на "не-Запада" беше феномен на бума: фантастични проценти на икономическия растеж, предимно в Азия. За момента това приключи.

Предсказанията, че икономиките на Китай, Индия или Русия биха могли да се "откъснат" от САЩ и Европа, се оказаха мит. Прогнозите за растежа трябваше да се коригират рязко надолу. Руската държавна пропаганда представи финансовата криза най-напред като грях на американците и техен проблем, но скоро след това московската борса беше затворена и олигарсите претърпяха щети за милиарди , които ги доведоха до ръба на фалита. Русия, която победи в похода си срещу Грузия, се оказа една изключително крехка сила.

След падането на цените на енергията, приходите на петролни държави с неблагонадеждни режими като Иран и Венецуела, от които Западът се страхува, започнаха да се топят. Атентатите в Мумбай разкриха, че възхваляваната ядрена и софтуерна сила Индия притежава апарат за сигурност на държава от третия свят. Емирството Дубай, което прахосва милиарди за приказен лукс, трябва да бъде финансово подкрепяно от солидния си съсед Абу Даби. Новите сили не са по-стабилни от старите, установени западни сили, а напротив. В дълготрайна перспектива преместването на властта към Изтока и Юга е неизбежно, но то не е безпрепятствено за нововъзникващите пазарни икономики.

Едно, при цялата му бюрократична безцветност, силно драматично ключово изречение беше произнесено от китайския президент Ху Цзинтао пред Политбюро на Комунистическата партия на Китай: От това дали партията ще успее да превърне натиска на кризата в мотивация, а предизвикателствата – в шансове, ще зависи способността й да управлява страната. Ясно е, че китайският режим живее в страх от размирици и че се нуждае от икономически постижения, за да легитимира властта си. Но че държавният и партиен шеф сам създава опасната взаимовръзка и публично се съмнява в управленческата способност на собствената си партия, е сигнал за тревога. Той трябва да се разглежда успоредно с триумфа на Олимпийските игри, за да се измери цялото напрежение, под което се намира в момента световната сила, която все още не е такава.

В последните години тезата, че модерните диктатури като китайската биха могли да са по-добре подготвени за бъдещето от уморените либерални демокрации на Запада беше станала мода. Русия на Путин, която демонстрира силата си в грузинската война през август, вече се смяташе за кандидат за една нова, опасна конкуренция на системите, една "нова Студена война". В края на годината автокрациите, които търпят икономически загуби и все пак трябва да треперят пред собствените си граждани, се показват по-малко впечатляващи. Вместо да предизвика нова Студена война, светът се опитва с общи усилия да се справи с кризата. И отписаната като упадъчна демокрация получи най-силното доказателство за виталността и атрактивността си от 1989 г. насам с приветствания по целия свят избор на Барак Обама: целият патос на свободата, за който, от идването на Буш на власт, светът не искаше да чуе, отново зазвуча свеж и истински, както в първия ден. Заедно с "глобалното събуждане" и установяването на новите сили, това е вторият основен извод от 2008 г.: податливостта на новодошлите и способността на западния модел да се възобновява.

2008 г. приключи недовършена: икономическата криза, която е едно от основните й събития, още не е достигнала връхната си точка, да не говорим за края й. Човечеството навлиза в следващата година с тягостното чувство за последна отсрочка, с предчувствието, че вече е изстрелян куршумът, който още не е достигнал целта си. Сигурно е, че кризата ще се превърне в тест за устойчивостта на всички държави и общества – тя ги улучва в най-чувствителните им места и изважда наяве типичните им противоречия. За САЩ тя означава потенциално прекъсване на любовната им връзка с капитализма и поставя въпроса дали не е наложителна преоценка на отношенията между държава и пазар, между индивид и общност. Как би се отразило на американците това те да не могат повече да вярват, че всеки сам е ковач на щастието си и че всеки има справедливия шанс за възход и успех? За европейците сценарият на опасностите е гръцки: една разцепена на привилегировани и неосигурени социална държава, която вече не може да удовлетвори отправените към нея изисквания, не намира необходимото за реформи мнозинство и превръща в свои врагове младите, безработните, имигрантите. В Америка, както и в Европа работи един могъщ потенциал от неспокойствие и необходимост от промяна, може би – революционна енергия. В САЩ вече се предприема един начален опит за отговор и решение: "Промяна" с Барак Обама в ролята на нов Франклин Рузвелт, който през 30-те години пренаписа с "Ню дийл" американския обществен договор, разшири влиянието на държавата и сложи юзди на частните интереси. Европейски Обама няма.

Барак Обама е човекът на 2008 г. Каква ще е позицията му в края на 2009 г. е отворен въпрос. Но историческата възможност, която той олицетворява, може да се назове и тя надхвърля пределите на възстановяването на американския престиж и символиката на чернокожия мъж, заемащ най-могъщия пост в света. Обама, готин и мултикултурен, олицетворява нещо толкова важно като надеждата за граждански световен диалог, за човечество, което може да създаде глобален дневен ред, което с общи усилия може да идентифицира жизнено важни теми и може да спори по тях по почтен начин.

Изминалите години, годините на Джордж Буш и на "войната с тероризма", бяха време на разцепление и поляризация, на трайно повишената политическа и реторична температура – горещи години, чието въплъщение неслучайно беше войната. Обама обещава охлаждане, той обещава и общност – не в смисъл на преодоляване на противоречията на интересите, това би било абсурдно очакване, а като навик и импулс: първоначалният жест вече не трябва да е стиснатият юмрук, а подадената ръка. Съществува един глобален копнеж по сътрудничество, светът, сякаш изгладнял, използва шанса за заседания и конференции на високо равнище – за климата, за регулирането на финансовите пазари или за инвестиционни програми, участниците влизат в спорове и въпреки това остават в общия разговор. Започна друга фаза, различна от ерата Буш с нейните непреодолими, твърди противопоставяния между приятел и враг, светлина и тъмнина, добро и зло, едно със сигурност не по-малко опасно , но по-гъвкаво време, и за момента то намери в Барак Обама своя умел герой.

Преди няколко години писателят Джон Ъпдайк публикува роман, който разказва историята на превърнал се в терорист млад мъж. Главният герой е син на американка и на студент по програма за културен обмен от мюсюлманска държава, който скоро изоставя семейството си и се завръща в родината си. Струва ли ни се познато това? 2008 беше годината, през която в тази история изведнъж можеше да се разпознае една друга, слисваща света: произходът на Ахмад Мълой, героя на Ъпдайк, е точно като този на Барак Обама. Това е една и съща история, с която човек може да стане терорист в литературата и президент на Съединените щати в живота. Това е дълбоката несигурност, с която напускаме отишлата си година, и надеждата. (БТА)