Роналд Рейгън пише в личния си дневник през 1981 г.:
"Събота, 1 август - неделя, 2 август. Почивка около басейна и плуване. Авиодиспечерите ще стачкуват в понеделник сутрин. Това е срещу закона. Ще съобщя, че тези, които стачкуват, ще загубят работата си и няма да бъдат назначени отново".
"Понеделник, 3 август. Казах на пресата, че авиодиспечерите имат 48 часа да се върнат по работните си места".
"Вторник, 4 август. 35 процента от авиодиспечерите са на работа".
"Сряда, 5 август. Краен срок за авиодиспечерите.".
Лидерът на стачкуващите казва по телевизията, че Рейгън блъфира и няма да ги уволни. Рейгън не блъфира и уволнява 11 400 стачкуващи, без да се колебае.
Великобритания, 5 март 1984 - 3 март 1985 г., миньорската стачка. Битка между двама души - синдикалиста Артър Скаргил, който предвожда миньорската стачка и Маргарет Тачър. Госпожата не отстъпва нито инч и губещият се оказва Артър, както и повече от 190 хиляди миньори.
Мобилизирането на определени групи от обществото ставаше на събирания в училищни зали, физкултурни салони, градски площади. Разпръскваха се листовки, шушукаше се по ъглите. Администратор на въображаемата Фейсбук страница на протеста беше точно синдикалният лидер. Той трябваше да има дар слово, да печели тълпата, да мобилизира хората. За да има сили множеството да се изправи срещу властта.
Устременият нагоре юмрук на синдикалиста можеше да събаря правителства, шефове на компании, да организира бунтове. Днес новият синдикалист се нарича Фейсбук, действа по-бързо, нанася удар мигновено, събира хиляди само с кратко текстово съобщение.
И политиците имат два варианта - да се съобразяват или да не се съобразяват с този нов синдикален лидер.
Мнозина твърдят, че Фейсбук (използвам наименованието като събирателно на всички социални мрежи) е лошият синдикалист на новото време, когото трябва да следиш непрекъснато - топлото ти кресло на властимащ зависи от него. Мнозина са сигурни, че точно Фейсбук е новият всевишен синдикалист, който организира протести, сваля властта и дава път на новата. Затова трябва да се внимава.
Други подозират, че горното множество греши. Фейсбук не е нищо друго освен модерен бял гълъб или мегафон, който разнася по-бързо информация до повече хора, благодарение на новите технологии. Ако една стачка през 80-те се е организирала за седмица, днес са необходими секунди. Ако един лидер се е детронирал за месеци, днес мачетето Фейсбук взема главата му за минути.
На 17 юни 2001 г. по време на импийчмънт процес срещу президента на Филипините Джоузеф Естрада негови привърженици в Конгреса гласуват срещу разкриването на ключови доказателства. По-малко от два часа след обявяването на решението, хиляди филипинци блокират основното кръстовище в центъра на Манила. Протестът е организиран чрез препращане на текстови съобщения. Три дни по-късно президентът си отива. Това е първият път, когато президент на дадена страна си отива след натиск на социалните медии. Естрада по-късно казва, че е "жертва на SMS поколението".
На 28 май 2013 г. тогавашният кандидат за премиер на България Пламен Орешарски оттегли кандидатурата на архитект Калин Тихолов за министър заради следобеден Фейсбук натиск. Появи се информация за връзката "Тихолов - Дюнигейт", Орешарски реши да не бърка в раната.
Ако първосигнално обобщим първите два примера (Рейгън и Тачър) и последните два (Естрада и Орешарски), редно ли е да се размишлява по темата до каква степен политиците трябва да слушат гласа на улицата? И защо веднъж историята нарича онези, които не се съобразяват с гласа на улицата, "авторитарни", а друг път ги кичи с титли на "големи лидери".
"Гласът на улицата" е особено понятие, което трябва да се използва предпазливо. Колко силен е гласът на улицата? Колко точно са недоволните във Фейсбук? Има ли разлика между реакциите във Фейсбук и реакциите на останалите хора в държавата по съответния проблем? Трябва ли политиците да пълнят гащите от страх след 15 негативни коментара под статията за тяхна идея? Има ли разлика между спонтанен и "спонтанен" протест?
Като леща с променлив фокус социалните мрежи могат умело да изкривят светлината на надеждата по различен начин. Принципно надеждите на човечеството винаги са свързани с някоя армия освободителка, веднъж Червена, друг пък украсена със знаците на НАТО, но винаги освободителка. Хората се нуждаят от особен сантиментализъм, който подхранва вярата, че доброто ще победи. Един ден доброто е синдикалният лидер, друг път това е Фейсбук, ала не изключваме ли така и възможността някой лидер в някоя държава също да представлява доброто?
И остава въпросът - трябва ли лидерът, в нашия случай министър-председателят, да прави мониторинг на настроенията в социалните мрежи, да се разхожда по улицата и да прави анкета за всяко свое решение и ако не дай си боже "улицата" упорства, веднага да го зачеркне?
Ще кажете, при това с право - ако не се вслушваме в гласа на улицата, защо ревем, че няма гражданско общество. Нали упорството на улицата е именно проява на нейния рефлекс?
След развитието на интернет в началото на 90-те години на миналия век свързаността на населението е факт, с който трябва да се съобразяваме.
Въпросното ново общество от обикновени граждани и активисти, неправителствени организации (премного в България, ала това е друга тема), журналисти, политици, правителства, което има достъп до интернет, има и изключително бърз достъп до информация. Един уличаващ документ може да преобърне колелото на събитията.
Така, както е тръгнало, правителството на всяка държава може да бъде приватизирано и най-големите активисти в социалните мрежи да получат най-голям дял. Какво ще се случи тогава?
В своя дълга лекция по темата професор Клей Шърки разглежда множество случаи, в които недоволството на социалните медии променя политическия ход на събитията. Като в Испания през 2004 г., когато SMS-и организират свалянето на премиера Хосе Мария Аснар.
Преди време Бойко Борисов се сравни с Аснар по време на телевизионно интервю, без да знае, че ще бъде свален като него. Успехите на социалните мрежи не са един и два. Като започнете от изборите в Молдова, та чак до проблемите в Католическата църква - скандалът тръгва от уж невинно съобщение във Фейсбук, Туитър или подобните.
Социалните медии имат и своите неуспехи най-вече в страни с авторитарни режими като Беларус, Иран, Тайланд.
Въпреки немалкото примери за една власт е трудно да предвиди какъв ще бъде резултатът от протест, роден в социалните мрежи. Историческите примери са пренебрежимо малко, а страхът от бързото разрастване на "социалната революция" продължава да плаши управниците. Затова те масово се подчиняват на имагинерния Фейсбук глас.
Така днешните социални медии продължават в известна степен да контролират действията на всички правителства по света, казва Клей Шърки. Няма разлика между демократични и по-малко демократични държави. Министър може да бъде отстранен както в България, така и във Франция. Социалните медии променят принципите на това как се прави политика. Но не е ли опасно, че когато инициатива на някое правителство бъде мигновено оплюта във въпросните социални медии, т.нар. властимащи не се замислят дали трябва да продължат инициативата на всяка цена, ако вярват в нея, както са постъпвали Рейгън и Тачър, на които толкова се възхищаваме? Кое е по-добре? Да продължиш напред или да свиеш платната?
Използването на технологии за разпространение на мнения и постигането на политически цели съвсем не е нещо ново и тук се крие разковничето на това дали политиците трябва да слушат социалните медии, или не. Няма такова нещо като "социални медии", ала има вслушване в нещата, които хората зад тях казват с помощта на "социалните медии". Едно време в Америка използвали пощенските служби, за да синхронизират действията си точно толкова успешно, колкото днес това става с Туитър.
Точно затова интернет държавността ми се струва проблематична в известен смисъл. Непрестанното съобразяване с това какво ще каже Фейсбук едва ли е решението за по-добро управление.
Най-доброто за социалните медии, за което всяко правителство би трябвало да пледира, е използването на тези медии за подпомагане развитието на истинско гражданско и демократично общество, което се интересува от това, което се случва в страната, без непрекъснато да вика и критикува. В най-добрия случай Фейсбук ще играе ролята на интелигентен уред, който дисциплинира управниците в реално време, без обаче да убива в зародиш инициативността и визионерството на определен политически лидер. Не си представям, че може да съществува успешно управление, което първо хвърля дадено решение за обсъждане във Фейсбук и после променя всичко, което не се харесва на нас, социално активните. Не бива да става така.
Колкото и секси да е идеята премиерът на България първо да пуска имената на евентуалните министри във Фейсбук, а после да дава папката на президента, това не бива да бъде поредността на събитията.
Защото нито един Фейсбук, колкото и мощен да бъде той, няма да има силата на икономическата зависимост. Както Арабската пролет не е причинена от Фейсбук, а от икономически причини, така и всеки протест в основата си има икономически показатели, които социалните медии разпръскват по-бързо. Едно време за това се ползваше самиздат чрез машините ксерокс, днес това е клавиатурата на Вашето Блекбъри. В един момент всичко тръгва от желанието за социално достойнство - възможност за честна работа, добра заплата и прилично съществуване. В този смисъл тревожното ниво на безработицата, а не тъмното петно в биографията на даден министър, трябва да активизира социалните мрежи. Нищо чудно точно министър със странно тъмно петно да има светла идея за икономически растеж.
Преди години вярвахме в клишето "ако искате свободно общество, дайте му достъп до интернет", днес разбираме, че тази идея има и своя наивна страна, която не бива да се пренебрегва. Достойнството и свободата са далеч по-важни от достъпа до интернет. Достъпът може да бъде само средство за борба за повече достойнство и повече свобода. Само технологичните утописти смятат, че социалните медии са панацея. Революциите в Европа през 1848 г. и в Африка през 60-те години са се случили чрез памфлети и срещи в църквите. Хората ще намерят начин да се организират и протестират. Както и лидерите на държавата трябва да преценят до каква степен да се съобразяват в реално време с тези протести заради наличието на интернет.
Иначе всичко би приличало на онзи виц, в който политически лидери се срещат в затвора.
- Теб какво те докара тук?
- Не успях да повиша заплатите на хората, не успях да се преборя с безработицата.
- Ти защо лежиш тук?
- Генералите в армията ми спретнаха преврат.
- А ти защо си тук, какво те вкара в затвора?
- Фейсбук.
