Номинацията на бившия сенатор Чък Хейгъл и вероятността да бъде назначен за министър на отбраната на САЩ подклаждат разгорещени спорове в сената, се казва в коментар на списание "Тайм".
И би трябвало.
Назначението на Хейгъл обозначава края на 20-годишния период на интервенции, започнал със Сомалия и приключил с Ирак, и много, много скоро Афганистан.
Изборът на Хейгъл също гарантира, че харчовете за отбрана ще бъдат намалени значително до нивата им отпреди 2000 г.. Как разходите и огромната бюрократична структура ще бъдат ограничени остава неясно, но по всяка вероятност това ще се случи.
В този ред на мисли назначението на Хейгъл цака идеологията за постоянни конфликти. Това е система от убеждения, наложена от неоконсерваторите във Вашингтон, която позволява на политиците и генералите да определят неуспехите си като победи, докато харчат пари без каквато и да е трайна стратегическа рамка относно военната мощ на САЩ и наложените цели.
Критиките на Хейгъл в Сената са резултат от решимостта му да вижда света такъв, какъвто е, а не да гледа на него по начина, по който идеолозите в столицата искат да наложат на американците.
Първият грях на Хейгъл бе решението да определи вълненията в Ирак от 2007 като сериозна стратегическа грешка. Неговият скептицизъм несъмнено е плод на личния му опит с мисиите с отворен край за установяване на демокрация в назадничави общества, каквото е това във Виетнам.
Както в крайна сметка се оказа, Хейгъл бе прав. Но изглежда, че истинският му грях бе решението да се ръководи от съветите на Уинстън Чърчил - "преувеличен кодекс на честта, водещ до изпълнението на напълно напразни и неразумни дела, не бива да бъде защитаван, колкото и добре да изглежда".
Освен че уби над хиляда американци в униформи и успя да рани сериозно хиляди други, върховото постижение на вълненията бе перманентното настаняване на иранската национална власт в Багдад под формата на правителството на премиера Нури ал Малики - предпочитания от Техеран иракски режим. Настоящият иракски кабинет не е нищо повече от дрипава демократична фасада, която едва намира сили да прикрие подкрепяната от Иран шиитска, арабска диктатура в Багдад.
Вторият грях на Хейгъл, изглежда, е нежеланието му да води война от името на израелското правителство срещу Иран - държава, която харчи по-малко за отбрана от една Гърция. Но да не се тревожим, Хейгъл е в добра компания.
Макар че бе пробритански настроен, както братовчед си Теодор, Франклин Д. Рузвелт нямаше никакви намерения да обявява войни от името на други държави, особено от името на боязливата Британска империя. Още повече, той не желаеше да повтаря грешките на Удроу Уилсън и да изпраща милиони американци на идеологически кръстоносен поход, който не обещаваше никакви значителни стратегически ползи на американския народ.
В периода от 1939 до 1942 г. Франклин Д. Рузвелт устояваше на пословичната способност за убеждаване на Чърчил, като осигуряваше на британците единствено това, от което се нуждаеха, за да оцелеят. И нищо повече. Когато Адолф Хитлер се обърна срещу Съветския съюз - най-близкия му съюзник до юни 1941 г., Франклин Д. Рузвелт знаеше, че нацистите са надхвърлили своя потенциал. Той можеше да си позволи да трупа американска сила, докато нацистите и комунистите се изтощаваха в една война на самоунищожение.
Когато японците бомбардираха "Пърл Харбър", а Хитлер обяви безразсъдно война на САЩ съгласно съюза си с Япония, Рузвелт предприе мерки. Но за пореден път отговорът му бе пресметнат и благодарение на точния му мерник, коректен. Да предизвикаш германската военна машина преждевременно в пика на нейната мощ щеше да означава 10 пъти повече американски жертви, ако не и загуба.
В този ред на мисли предпазливостта на Хейгъл относно употребата на насилие срещу Ислямската република е също толкова оправдана. Да преговаряш с иранското ръководство, което е стъпило с единия си крак в семинарията, а с другия - на пазара, не е никак лесно. Но е по-вероятно именно то да обслужи американските стратегически интереси, а не грубата сила.
Третият грях на Хейгъл е липсата му на личен опит в бюрокрацията на министерството на отбраната. Както един вашингтонец вече изтъкна, "човекът начело на Пентагона ръководи една от най-големите и най-сложни бюрокрации в света, а в миналото на сенатор Хейгъл няма нищо, което да доказва, че той може да се справи добре с това".
Хайде де!
Според въпросния вашингтонски експерт, последните 20 години на напразни и скъпи военни програми - от строителство на кораби до бронежилетки и безкрайни неефективни операции, са доказателство за брилянтно стопанисване на министрите на отбраната на американската кръв и богатства.
Истината е, че федералните одитори, които отговарят за конфликтните финансови документи на Пентагона, липсващите данни и счетоводни несъответствия, до момента не успяват да осчетоводят стотици милиарди долари. Въпреки това Конгресът продължава да финансира отбранителния орган.
Загубата, или нека го кажем прахосването на милиарди долари за отбрана всяка година е състояние, което Сметната палата твърди, че мъчи Пентагона от години. И ако Хейгъл не е част от този проблем, може би ще бъде част от неговото разрешаване.
Франклин Д. Рузвелт, Хари Труман и Дуайт Д. Айзенхауър бяха мъже, чието благоразумно управление на американските кръв и богатства произлизаха от признателността им към политическия, икономически и военен потенциал на страната.
Всички те са несъвършени спрямо днешните високи обществени стандарти. Те стигнаха до Белия дом по различни начини с различни политически партии, но успяваха да разграничават реалността от фикцията във времена на тежки войни.
Хейгъл е човек, до голяма степен от калибъра на тези мъже - непретенциозен и пестелив, що се отнася до американските кръв и богатства. В резултат на това той притежава моралния кураж да прави изборите, които да обслужват националните интереси и да изпълняват необходимите мисии. Дори и на цената на действия, които да застрашават собственото му благосъстояние, както вече се случи във Виетнам. (БГНЕС)
