Месец след вялото начало на акцията "Окупирай Уолстрийт" всеки, който следи продължението й, вече има нужда от глобус. През почивните дни протестите обхванаха 1500 града в 82 държави: от САЩ и Европа до Австралия и Нова Зеландия.
Налага се впечатлението, че в днешния свят изобщо не са останали благополучни държави. И всичко това заради "антикризисната терапия", чрез която според участници в протестите "правителствата спасяваха богаташите за сметка на бедняците". Можем да се радваме на резултата от тази политика, без да ставаме от канапето: репортажи от протестите се излъчват във всеки новинарски блок.
В Испания протести са обхванали Мадрид, Барселона и още шейсетина градове. В Лондон тълпи от младежи бунтари си пробиват път към сградата на фондовата борса. Във Франкфурт на Майн излязоха на улиците едва 5000 души, но според солидните, разсъдливи германци революции "е имало във всички времена и е дошло времето за нова революция". В тихия Брюксел се събраха близо 6000 представители на европейски страни, за да кажат "не" на политиката на ЕС. В Лисабон бе поставен своеобразен рекорд: в отговор на мерките за икономии там излязоха на улиците над 40 000 души.
Най-ефектни обаче бяха акциите в Рим, където демонстрантите стигнаха 150 000. Във Вечния град се разгоря същинска улична война: избухнаха в пламъци коли, потрошени бяха витрините на банки и магазини, пламна сградата на Министерството на отбраната, към полицаите хвърчаха шишета, камъни и бомбички. Някои коментатори виждат причината за това неудържимо буйство в премиера Берлускони, от когото "пропищели всички". Обяснението е доста лукаво: намирисва на политическа конюнктура.
Очевидци твърдят, че безредиците не са избухнали стихийно. Организирани са били от компактни групи младежи с черни маски на лицата, проникнали сред демонстрантите. Появата им изглежда като провокация: независимо от целта, те компрометираха левите
лозунги, издигнати от повечето протестиращи; така принудиха полицията да вземе твърди мерки и фактически провалиха акцията.
Римските ексцеси обаче не променят общата картина, защото в цяла Европа хора излязоха на улиците със сходни лозунги, изключващи екстремистки прояви. В Полша пеят една от най-популярните военни песни "Маковете на Монте Касино", понесли плакати с надписи "Ние плащаме за вашата криза!" и "Власт на народа!". В САЩ пеят Интернационала и говорят за "световна революция". Не всички искания са толкова радикални: на един от плакатите например пише "Време е за стрижене на Бъфет!", а отзад - "Искаме вашите пари!". Как да възразиш срещу това простичко, разбираемо желание?
Спасявайки финансовите корпорации, западните държави си поизпразниха джобовете и гигантските им дългове обремениха жителите на процъфтявали някога демокрации. Налага се всички да плащат за свръхпотреблението отпреди кризата, дори онези, които са живели според чергата си и не са участвали в кредитни авантюри. Всички са засегнати от нововъведения: данъците растат, свива се пазарът на заетостта, пенсионната възраст се повишава и се орязват разходите за образование и здравеопазване.
Друг въпрос е с какво може да помогнат уличните акции, явно недостигнали все още градуса на нажежените събития в Тунис и Египет. Всъщност никой не желае те да предизвикат сериозни трусове. Времената на революции и леви преврати отдавна са
минали. Днес на улиците излизат хора с напълно различен манталитет: обеднялата средна класа, дребни предприемачи, студенти и безработни - пострадали от кризата, всички те са изгубили надежда да стъпят на крака.
Подобни неприятности и разочарования е имало и преди - по времето на Маргарет Тачър например вдигаха бунтове миньорите, останали без работа. Тогава обаче ставаше дума за локални протести. А днес броят на недоволните достигна критичната маса, и то изведнъж и навсякъде. Сиреч виждаме не само системно явление, но и явление с интернационален характер.
Обществото винаги е било разцепено на две неравнопоставени групи: получатели на приходи и хора, обременени с разходите. В края на 20-и век парите бяха много и втората група бе щедро подхранвана, за да се поддържат у нея надеждите за още по-комфортен живот. Кризата разруши тази схема и населението смаяно разбра, че нещата хич не вървят, а после се замисли и схвана, че го баламосват.
Хората се огледаха наоколо и видяха, че демократичните институции не действат, тоест не бранят интересите на гражданите, които са ги избрали, а правителствата играят по свирката на капитала. И че няма как да оправят нещата, защото всички опити за самоорганизация моментално се овладяват от силните на този свят, разполагащи с достатъчни ресурси, за да наплашат или купят всеки лидер и да сложат всяко сдружение под финансов и организационен контрол.
Инициаторите на акцията "Окупирай Уолстрийт" очевидно са проумели този механизъм и в опит за отбрана срещу него са изградили организация с мрежова структура, без лидери и с неясни програмни принципи. Следвайки класическата формула, те предлагат сдружаване не "за", а "против". Не в името на някакви конкретни действия или промени, а против финансистите, капитала и транснационалните компании. Което дава възможност да акумулират в протестите си енергията на всяко недоволство.
В своите атаки срещу Уолстрийт те не забравят да изтъкнат, че същината на исканията не опира само до факта, че едни са богати, а други - не. Тревожи ги друго: днешният ред на нещата, при който банкерите и финансистите се разпореждат навсякъде, а системата е такава, че няма начин да им попречиш, без да излизаш извън рамките й. И сякаш са успели да насочат към тази проста мисъл мнозина свои привърженици.
Ако оставим извън скоби личните проблеми, за които участници в протестните акции с готовност разказват пред камерите, на практика всички те в една или друга форма заявяват, че капиталът е смазал с тежестта си, подчинил е държавата и нейните институции, че представителната демокрация в днешния й вид не изразява народната воля, тоест де факто не представлява демокрация. Оттук следва очевидният извод, че се налага редът да бъде променен, необходима е друга някаква, истинска демокрация.
Никой впрочем не знае как да го постигне, съответно не бива да очакваме, че "глобалното пробуждане" на западните общества ще предизвика в обозримо бъдеще видими промени в политическите им системи. Стига и това, че гражданите, без да чакат разрешение, си върнаха публичното пространство и го използват като място за размисли и размяна на мнения. Все още не са измислили нищо принципно ново, но виждаме, че едно елементарно разбиране на нещата започва вече "да овладява масите", както казваха класиците на марксизма.
Ако положението се влоши още повече, ще продължи и преоценката на обичайните представи. Ако пък кризата започне да спада, а управляващите класи издирят някакви възможности и ресурси, за да коригират досегашната си политика, протестиращите мигом ще се върнат към нормалния живот и ще забравят за своите прозрения. Съвсем естествено - на хората е присъщ стремежът към нормален живот, а не към борба на барикадите.
Но всъщност вече ще са други хора. Защото самата поява на движението "Окупирай Уолстрийт", а също и многохилядните протести в САЩ и Европа говорят за сериозни промени в психологията на днешното общество. (БТА)
