С началото на учебната година училището отново се изпълва с детски гласове, срещи, приятелства и неизбежните конфликти. Но зад шума на междучасията понякога остават неща, за които децата не говорят. Подигравка, заплаха, унижение, физическа агресия, изолация – насилието може да изглежда като „обикновена детска разправия“, докато за едно дете преживяното се превръща в страх, самота и усещане, че няма към кого да се обърне.
Следващите данни (от национално проучване сред 1006 души на възраст между 25 и 64 години, по равно мъже и жени на ESTAT, поръчано от фондация „Лъчезар Цоцорков“ и проведено в първата половина на 2025 г.) показват колко голям е проблемът и колко трудно обществото говори за него.
75% от българите определят насилието между децата сред водещите обществени заплахи у нас. В същото време само 3% от родителите търсят помощ от институции, когато собственото им дете проявява агресия, а едва един на всеки десет подава сигнал, когато детето му е жертва на насилие.
Но защо, когато проблемът е толкова видим, толкова често възрастните избират да мълчат?
Когато детето ни е извършител
Резултатите от проучването показват нещо, което трудно може да бъде подминато – 59% от анкетираните родители казват, че детето им е било жертва на насилие. В същото време 63% признават, че детето им е проявявало насилие спрямо друго дете, възрастен или животно.
Така се очертава противоречие: обществото силно осъжда насилието между децата, но когато случаят засегне собственото семейство, реакцията често е мълчание.
„Никой не иска да каже и да признае, че неговото дете е извършило такова нещо“, казва Мариета Гечева, програмен директор „Закрила на деца“ към фондация „Лъчезар Цоцорков“ пред БНР.
По думите ѝ първата реакция често е отричане, последвано от търсене на друг виновен. Родителят може да разговаря с детето си вкъщи, но да не предприема други действия.
Това мълчание обаче не решава проблема. То може да го остави затворен в семейството, без детето, което е проявило агресия, да получи необходимата подкрепа, а жертвата – защита.
„Родителите, в частност и обществото, не се идентифицират като едно цяло и двете страни си задават въпроса: Кой е виновен?“, посочват от фондацията.
Насилието не започва с удар
Насилието не е само физическо. То може да бъде свързано с поведение, което унижава, плаши, изолира или наранява другия. А когато се превърне в повтарящ се модел, последствията могат да се задълбочат.
Държавната агенция за закрила на детето определя насилието от деца над деца като широко разпространен проблем, който застрашава безопасното им развитие. По данни на УНИЦЕФ половината от децата между 13 и 15 години – около 150 милиона по света – са преживявали насилие от други деца в училище.
Затова превенцията не може да започва едва когато вече има пострадало дете, сигнал, проверка или наказание.
Заместник-министърът на труда и социалната политика Надя Клисурска предупреждава именно за това: „Проблеми в обществото има. Насилието сякаш започва да се приема като нещо нормално. За да се случи ефективна превенция, трябва сензитивност и непримиримост. Необходими са повече сигнали от учители и лекари.“
Това означава да не чакаме детето да стигне до крайна точка, за да повярваме, че има проблем.
Детето агресор също има нужда от помощ
Една от най-трудните истини за приемане е, че защитата на децата не означава просто да разделим света на „жертви“ и „лоши деца“.
От Местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните към Община Пазарджик например подчертават, че децата, които проявяват агресия, трябва да бъдат включвани в програмите за борба с насилието, а не да бъдат сочени с пръст.
Самите младежи поставят проблема по друг начин. Според ученици и представители на младежки организации липсата на внимание от родителите и негативното влияние на приятелската среда могат да бъдат сред причините за агресията.
„Темата за агресията не трябва да се избягва. Поражда се от страх, самота, безсилие. Агресивният човек е безсилният човек“, заявяват те. Това не оправдава насилието, но показва защо само наказанието не е достатъчно.
Училището не може да бъде оставено само
Възрастните често очакват от учителя да види, разбере и спре всичко. Но училището не може да замени семейството, социалните услуги, здравната система, полицията или останалите институции.
„Не трябва да бъдем администратори, когато работим с деца. Иска се сърце. Трябва да намерим път да работим заедно с техните родители“, казва министър Клисурска.
Цветелина Арапова, директор на Регионалната дирекция „Социално подпомагане“ – Пазарджик, също посочва слабост в сегашния подход, а именно, че Координационният механизъм за работа с пострадали от насилие се задейства, когато насилието вече се е случило, а идеята е да се реагира преди това.
По думите ѝ в много случаи институциите работят само с детето, докато семейството остава настрани. Именно затова превенцията означава не просто повече правила, а по-добра връзка между хората, които могат да забележат проблема навреме.
Да научим децата да казват „не“
Държавната агенция за закрила на детето поставя акцент и върху т.нар. асертивно, или себеутвърждаващо поведение – умението човек да уважава собствените си права и да заявява нуждите си, без да нарушава правата на другите.
Това е умение, което се изгражда с време и практика. Възрастните могат да помагат, като дават личен пример, използват ролеви игри, насърчават децата да изразяват мнението си и ги учат как да реагират в трудни ситуации.
Важно е децата да знаят и към кого могат да се обърнат, когато не могат да се справят сами.
Целта не е детето никога да не изпитва гняв. Гневът е естествено емоционално състояние, което може да варира от раздразнение до ярост. Важното е детето да се научи да го разпознава и управлява, без да наранява себе си или другите.
Обществото също трябва да се научи да реагира
Насилието над деца не е само проблем на „другите“. То не е само проблем на училището, родителите или социалните работници. И не приключва, когато звънецът удари края на часа.
Детето, което е жертва, има нужда някой да му повярва. Детето, което проявява агресия, има нужда някой да спре поведението му, но и да разбере какво стои зад него. Родителят има нужда от подкрепа, за да не превръща срама и страха в мълчание. Учителят има нужда от знания и подкрепа, за да разпознае риска. А институциите трябва да могат да работят заедно, преди проблемът да е станал криза.
Фондации у нас работят за това да се подобри координацията между родителите, децата и институциите, за да не се стига до момента, в който всички виждат проблема, но всеки чака някой друг да направи първата крачка.
Нека със старта на учебната година да говорим за началото на година, в която повече възрастни се осмеляват да питат, да слушат и да реагират, за да не живее детето с насилието, а да се учи, че има право да бъде в безопасност.
