На 19 юни се навършват 298 години от рождението на Свети Паисий Хилендарски и 258 години от написването на "История славянобългарска".
Значимостта на епохалния труд „История славяноболгарская” за пробуждане на националното самосъзнание на българите през Възраждането прави св. Паисий Хилендарски една от най-тачените фигури в родната история.
Заслугите на скромния монах и таксидиот (православен монах, събиращ дарения за манастир) го нареждат сред най-популярните личности – дейци на Българската Православна църква.
Когато България отбелязва 200-годишнината от появата на „История славяноболгарская”, Светият Синод (на 26 юни 1962 г.) провъзгласява преп. Паисий за български светец, като определя в своя календар 19 юни за ден в негова памет и прослава.
Отец Паисий осмисля идеята и написва творбата си за близо две години (1760–1762 г.). Наред с призива си за опазване на българския език и опознаване на българската история, той оставя и конкретния завет: „Преписвайте я и платете да ви я препишат”.
Въпреки че при посещението си „в немската земя” е видял книгопечатането, Паисий иска „Историята” да бъде преписвана на ръка, осъзнавайки, че такъв труд е гаранция за възпитаване на съмишленици.
Изследванията дават сведения за над 70 преписа на най-българската книга, като до нас реално са достигнали 42. През последните години чрез дарения от частни библиотеки постъпват нови екземпляри.
Първият препис на Паисиевата история е направен през януари 1765 г. в Котел от отец Стойко Владиславов - бъдещият епископ Софроний Врачански, след личната му среща с Хилендарския монах.
Следват Самоковският (1771 г.), Жеравненският и Рилският (1772 г.), и още десетки преписи, направени в различни български краища. В годините на етническа и духовна асимилация разказаното в „Историята” събужда обезверения българин за просвета и борба, дава му надежда за ново бъдеще. Русчук е единственото българско селище с направени или ползвани цели 6 преписа на „История славяноболгарская”.
През 1844 г. в Будапеща Христаки Павлович отпечатва 2000 броя на „Царственик или История болгарская”. Книгата всъщност е първото печатно издание на един от вариантите на Паисиевата „История”.
Както доста други преписвачи на „История славянобългарска” преди него, Павлович се подписва като автор, спестявайки на читателите името на отец Паисий. „Царственикът” бързо набира популярност сред българите и като първа печатна българска история се нарежда сред най-търсените четива през Възраждането.
Русчук е единственото селище в българските земи, за което е исторически доказано, че през Възраждането местните българи са създали или ползвали цели 6 преписа на Паисиевата „История славяноболгарская”.
Първият Русенски препис е направен от хилендарския таксидиот йеромонах Пантелеймон, който пребивава в града, когато Русчушката крепост е в епицентъра на бойните действия на поредната руско-турска война. Преписът на отец Пантелеймон Хилендарец обхваща 92 листа и е завършен през май 1809 г.
На последния лист преписвачът отбелязва: „В сие лето взяша и москали град сей в месяца септемврия 13-ого числа и обладаша в нем до июня месяца до 25-ого числа и отдаша его паки туркам”. По-късно този препис е отнесен на Атон, където се съхранява и до днес в библиотеката на Хилендарския манастир.
Следващият препис е създаден през същата 1809 г. от габровеца Влад Гладичов, който посещава Русчук. До 11 август с.г. той възпроизвежда преписа на отец Пантелеймон, с когото се познава, като добавя своята бележка „на ползу всем любознателем болгарским”. Гладичовият препис дълго се съхранява в Преображенския манастир край Търново, откъдето впоследствие е предаден във Великотърновския държавен архив.
Третият препис на „Историята”, четен от българите в Русчук, е Жеравненският от 1772 г. Той е един от най-първите, правен по времето, когато Паисий е още жив. Върху неговите страници има бележки от читатели, сред които и даскал Никола поп Лазаров от Русе. През 1838 г. Жеравненският препис е пренесен в Одеса, Русия, и предаден на Васил Априлов.
Там го проучва и Г. С. Раковски. Две десетилетия по-късно този препис става част от колекцията на украинеца Иван Курис, разпръсната по време на Гражданската война в Русия на различни места в страната.
Вторият Русенски препис е дело на даскал Никола поп Лазаров. През 1811 г. в Русчук той копира Жеравненския препис в книга с обем 72 листа, като почеркът му е определен като „черковно писмо, доста хубаво”.
Даскал Никола добавя свое послание към читателите на преписа му: „...прочетох тази историйца и разбрах какво е писано в нея, и вие, братя, потрудете се, та я прочетете, за да бъде в полза на българите и похвала, а за пакост на гърците и сърбите”.
Лазаровият препис е със специално посвещение на „хаджи Димчо хаджи Георгиевич, купцу болгарскому”. Днес този препис се съхранява в Националната библиотека „Св. Кирил и Методий”. Любопитно е, че Боян Пенев лично е направил копие на Лазаровия препис.
Русенският „Царственик” - пореден препис на Паисиевата „История”, се датира не по-късно от 1831 г. Според писмо на Юрий Венелин от 27 септември 1837 г. до Васил Априлов, този препис върху пергамент се намирал у логотета (деловодителя) на Червенската митрополия, който временно живеел в с. Бабадаг, Северна Добруджа. Няма сведения дали този „Царственик” се е запазил.
Шестата преправка на „Историята” на Паисий с русенски адрес е препис от 1844 г. с вероятен търновски произход, съхраняван в библиотеката на Доростоло-Червенската митрополия и впоследствие предаден от нея на Църковно-историческия музей в София.
„История славяноболгарская” първа ни дава писмени сведения и за единствения от българските светци с потекло от Русенския край - св. Димитрий Басарбовски. Въпреки многобройните си странствания из Българско, вероятно е Паисий да не е посещавал Русе, защото в труда си сочи отшелника св. Димитрий от с. Басарбово край Свищов.
Според последните открити данни от Хилендарския манастир,
Паисий е починал в самия край на 1772 г. при пътуването си като таксидиот в Хилендарския метох в село Ампелино край град Станимака – днешния квартал "Лозница" на Асеновград. Бил е едва на 50 години.
Значимостта на епохалния труд „История славяноболгарская” за пробуждане на националното самосъзнание на българите през Възраждането прави св. Паисий Хилендарски една от най-тачените фигури в родната история.
Заслугите на скромния монах и таксидиот (православен монах, събиращ дарения за манастир) го нареждат сред най-популярните личности – дейци на Българската Православна църква.
Когато България отбелязва 200-годишнината от появата на „История славяноболгарская”, Светият Синод (на 26 юни 1962 г.) провъзгласява преп. Паисий за български светец, като определя в своя календар 19 юни за ден в негова памет и прослава.
Отец Паисий осмисля идеята и написва творбата си за близо две години (1760–1762 г.). Наред с призива си за опазване на българския език и опознаване на българската история, той оставя и конкретния завет: „Преписвайте я и платете да ви я препишат”.
Въпреки че при посещението си „в немската земя” е видял книгопечатането, Паисий иска „Историята” да бъде преписвана на ръка, осъзнавайки, че такъв труд е гаранция за възпитаване на съмишленици.
Изследванията дават сведения за над 70 преписа на най-българската книга, като до нас реално са достигнали 42. През последните години чрез дарения от частни библиотеки постъпват нови екземпляри.
Първият препис на Паисиевата история е направен през януари 1765 г. в Котел от отец Стойко Владиславов - бъдещият епископ Софроний Врачански, след личната му среща с Хилендарския монах.
Следват Самоковският (1771 г.), Жеравненският и Рилският (1772 г.), и още десетки преписи, направени в различни български краища. В годините на етническа и духовна асимилация разказаното в „Историята” събужда обезверения българин за просвета и борба, дава му надежда за ново бъдеще. Русчук е единственото българско селище с направени или ползвани цели 6 преписа на „История славяноболгарская”.
През 1844 г. в Будапеща Христаки Павлович отпечатва 2000 броя на „Царственик или История болгарская”. Книгата всъщност е първото печатно издание на един от вариантите на Паисиевата „История”.
Както доста други преписвачи на „История славянобългарска” преди него, Павлович се подписва като автор, спестявайки на читателите името на отец Паисий. „Царственикът” бързо набира популярност сред българите и като първа печатна българска история се нарежда сред най-търсените четива през Възраждането.
Русчук е единственото селище в българските земи, за което е исторически доказано, че през Възраждането местните българи са създали или ползвали цели 6 преписа на Паисиевата „История славяноболгарская”.
Първият Русенски препис е направен от хилендарския таксидиот йеромонах Пантелеймон, който пребивава в града, когато Русчушката крепост е в епицентъра на бойните действия на поредната руско-турска война. Преписът на отец Пантелеймон Хилендарец обхваща 92 листа и е завършен през май 1809 г.
На последния лист преписвачът отбелязва: „В сие лето взяша и москали град сей в месяца септемврия 13-ого числа и обладаша в нем до июня месяца до 25-ого числа и отдаша его паки туркам”. По-късно този препис е отнесен на Атон, където се съхранява и до днес в библиотеката на Хилендарския манастир.
Следващият препис е създаден през същата 1809 г. от габровеца Влад Гладичов, който посещава Русчук. До 11 август с.г. той възпроизвежда преписа на отец Пантелеймон, с когото се познава, като добавя своята бележка „на ползу всем любознателем болгарским”. Гладичовият препис дълго се съхранява в Преображенския манастир край Търново, откъдето впоследствие е предаден във Великотърновския държавен архив.
Третият препис на „Историята”, четен от българите в Русчук, е Жеравненският от 1772 г. Той е един от най-първите, правен по времето, когато Паисий е още жив. Върху неговите страници има бележки от читатели, сред които и даскал Никола поп Лазаров от Русе. През 1838 г. Жеравненският препис е пренесен в Одеса, Русия, и предаден на Васил Априлов.
Там го проучва и Г. С. Раковски. Две десетилетия по-късно този препис става част от колекцията на украинеца Иван Курис, разпръсната по време на Гражданската война в Русия на различни места в страната.
Вторият Русенски препис е дело на даскал Никола поп Лазаров. През 1811 г. в Русчук той копира Жеравненския препис в книга с обем 72 листа, като почеркът му е определен като „черковно писмо, доста хубаво”.
Даскал Никола добавя свое послание към читателите на преписа му: „...прочетох тази историйца и разбрах какво е писано в нея, и вие, братя, потрудете се, та я прочетете, за да бъде в полза на българите и похвала, а за пакост на гърците и сърбите”.
Лазаровият препис е със специално посвещение на „хаджи Димчо хаджи Георгиевич, купцу болгарскому”. Днес този препис се съхранява в Националната библиотека „Св. Кирил и Методий”. Любопитно е, че Боян Пенев лично е направил копие на Лазаровия препис.
Русенският „Царственик” - пореден препис на Паисиевата „История”, се датира не по-късно от 1831 г. Според писмо на Юрий Венелин от 27 септември 1837 г. до Васил Априлов, този препис върху пергамент се намирал у логотета (деловодителя) на Червенската митрополия, който временно живеел в с. Бабадаг, Северна Добруджа. Няма сведения дали този „Царственик” се е запазил.
Шестата преправка на „Историята” на Паисий с русенски адрес е препис от 1844 г. с вероятен търновски произход, съхраняван в библиотеката на Доростоло-Червенската митрополия и впоследствие предаден от нея на Църковно-историческия музей в София.
„История славяноболгарская” първа ни дава писмени сведения и за единствения от българските светци с потекло от Русенския край - св. Димитрий Басарбовски. Въпреки многобройните си странствания из Българско, вероятно е Паисий да не е посещавал Русе, защото в труда си сочи отшелника св. Димитрий от с. Басарбово край Свищов.
Според последните открити данни от Хилендарския манастир,
Паисий е починал в самия край на 1772 г. при пътуването си като таксидиот в Хилендарския метох в село Ампелино край град Станимака – днешния квартал "Лозница" на Асеновград. Бил е едва на 50 години.
