Надежда Савова - Григорова е основател на Международния Съвет на Самодейните Средища. Създател е на Хлебната Къща в гр.Габрово, координатор на международната дейност на Мрежа "Хлебни Къщи", консултант по културни политики, пътешественик, фотограф, иконописец и творец. Хлебните къщи са местни институции, където се провеждат регулярни събития с месене и печене на хляб с уязвими групи. Основният инструмент за социална промяна, който използва са т.нар. общностни месения на хляб, които имат социален, терапевтичен и културно-образователен аспект. Дългосрочната й цел предвижда във всеки областен град на България да отвори врати поне една Хлебна Къща, която да функционира като социално-културен център и същевременно като социално предприятие фурна за хляб.
Какво е да месиш с любов, какво кара човек да изследва културата на десетки страни, защо един незрящ човек може да те научи на повече, отколкото един човек, гледащ те с критика и за това къде можем да месим хляб заедно, разказва Надежда Савова -Григорова в интервюто си за Дарик радио.
Надежда, правиш толкова много неща - какво пропускаме?
Надежда Савова - Григорова: От скоро съм съпруга и надявам се майка в бъдеще.
Кое от всички неща, които правиш е в центъра на твоето всекидневие ?
Надежда: Малко банално ще е, ако кажа хлябът. По-скоро е желанието ми да събирам много хора около себе си, около нещо толкова простичко, като месенето на хляб. Ежедневието ми е нещо, което всеки ден се мени, но го дефинира едно общо желание да виждам в страната, където между другото има седем хлебни къщи, всеки ден да има радостни хора, които са се събрали да правят нещо, което не биха правили сами вкъщи.
Разкажи какво представлява Хлебната къща ?
Надежда: Хлебна къща е точка на единството. Представете си малка къща, няколко стаи, където много различни хора, включително и такива от институции, се събират безплатно и съвсем доброволно, за да месят хляб заедно и да споделят историите си.
Получават се едни прекрасни изживявания, защото това са едни регулярни, ежеседмични събития. Всяка седмица, минимум веднъж хората се събират в тези седем града. Дори и на повече места, където имаме обучени доброволци, които правят такива месения, без да имат конкретно място.
Разкажи за събирането на хора от институции на тези месения.
Надежда: Винаги в началото трябва ние да сме проактивни да подадем ръка на тези институции, срещаме се с техните директори. Става дума за домове за деца, лишени от родителска грижа, старчески домове и центрове за хора с различни увреждания. Тези хора обикновено са затворени по цял ден и после се връщат у дома си или винаги живеят в тази институция. И ако не им подадеш ръка и не ги поканиш на едно различно място, където да се запознаят с различни хора, те никога няма да имат този шанс, а от друга страна другите хора няма да могат да се запознаят с тях.
След като установим контакт с директорите на такива институции, те или ние организираме месения за тях. Това е нещо, което се случва всяка седмица, защото държим това да не е рядко случване за тях.
Как ти хрумна всичко това ?
Надежда: Има един ключов момент, когато във Витлеем ми казаха, че това има означава хлебна къща. Тогава толкова се вдъхнових от това име, и харесвам връзката на Витлеем с Рождество Христово. Дадох си сметка, че това напомня на мир, спокойствие, радост. Тогава всъщност, през 2008 година ми дойде тази идея, докато бях на едно поклонническо пътуване до Витлеем. След това изпробвах това в къщата на баба ми в Габрово и от там толкова хора, доброволци се вдъхновиха в други градове. Така се създадоха хлебните къщи в Златарица, Велико Търново, Пловдив и на други места.
Ти "зарази" някакви хора и сега те си месят независимо от теб на всички тези места ?
Надежда: Да, точно така.
Чувала съм, че аромата на омесения хляб има терапевтичен ефект, защото това е аромат, който те отвежда във време, когато си бил малък. Обясни за това.
Надежда: Това е точно така. Срещаме го в толкова хора, които на пръв поглед изглеждат груби. Месили сме например с жени, които са били във войната в Афганистан - с много травми, много груби на вид, за които човек не би повярвал, че имат нещо нежно в себе си, но хляба изважда това нещо - нежно, ранимо, останало живо, въпреки всички травми.
В Америка имахме много такива групи от хора, с които месим.
Ти и в Америка си месила, така ли?
Надежда: Да, разбира се. Хлебната къща не е само в България. Цялата ни мрежа е в над 15 страни. Това се случва, защото най-различни хора чуват за нас и ми пишат. Аз започвам да им обяснявам методиките, а в страни, където съм живяла, съм обучавала директно хората. Има хора, които организират такива месения в тези страни на 5 континента.
Невероятен начин на живот - пътуваш по света, правиш хлебни къщи, носиш радост на хората. Какво става с хляба, които месите, освен че хапвате ?
Надежда: Развихме модел на социално предприятие, защото осъзнахме, че е много трудно постоянно да разчитаме само на доброволци или на проекти. За да имаме някаква устойчивост, трябва да се самоиздържаме. Така създадохме две фурни. Едната е в Габрово, т.е. там има две хлебни къщи - едната е моята, а другата е фурна, в която деца от дома за деца, лишени от родителски грижи / две момичета и едно момче/, станаха хлебари. И тримата са над 18 години, така че могат официално да работят. Те правят и продават най-хубавия хляб в Габрово. В другата фурна е в София, където моят съпруг е майстор хлебар. Той има желание да обучи и други хора, които имат интерес. В момента изчакваме да се появи човек от уязвима група, който да вземем като чирак, като продавач. Например човек със Синдрома на Даун спокойно може да е продавач, незрящи хора също ще ангажираме.
Не се плашите да работите с хора с проблеми, а точно обратното. От това не произтичат ли проблеми ?
Надежда:Не. Много често хората, които са с някакво умствено увреждане са по-бавни в реакциите си, но са толкова невинни като деца, че всъщност са много по-добре настроени, добри в отношението си към хората, отколкото един човек без увреждане.
Един незрящ човек може да те научи на много повече, отлколкото един човек, който те гледа с критика.
Наистина трябва ние да си отворим сетивата по нов начин и да видим какво човек има по-специално в себе си. Просто трябва малко повече търпение.
Надя, а ти от какво се издържаш ?
Надежда: Организацията ни вече се разви доста. Успяхме да спечелим грантове, един от които от една американска фондация, която е финансирала няколко големи социални и граждански проекти в България. Това ни помогна да развием инфраструктурата в тези седем града, защото не е лесно да издържаш къщи и хора. Много важне е и че на местно ниво общностите подкрепят хлебните къщи с най-различни неща - дарени мебели, брашно и какви ли не други неща. От друга страна правим хлебни тиймбилдинги за големи компании, което също ни помага финансово. Правим с тях т.нар. bread building, на който служителите в компаниите месят заедно хляб и така осъзнават нуждата от по-добра комуникация и любов в екипа си.
Какво си учила?
Надежда: Аз съм културен антрополог, завърших доктората си в Принстън. Всъщност благодарение на Принстън пътувах толкова много по света, защото като по-голям и заможен университет ме изпращаше къде ли не, за да пиша статии и да правя проучвания. Така се и разпространиха хлебните методи по света.
Какви са хората около теб, с които работиш ?
Надежда: В момента хората около мен са най-различни. Има философ, магистър по международни икономически отношения, момиче, учило икономика в Харварт, босослов и най-различни други хора.
Колко сте?
Надежда: Общо в България сме около 15 човека, но има и много дорброволци. Така, че в семейството на хлебните къщи има поне 30 човека.
Какво предстои в Хлебните къщи сега, в различните градове?
Надежда: Сега, около Рождество Христово, ще има много празнични месения, защото някакси на всички отварят сърцата си към доброто. Много често обаче няма къде да го изявят. Ние каним всички, които искат да го изявят при нас. Всеки може да донесе по един пакет брашно като дарение, а и за да направи от него поне два хляба - единия да вземе за своето семейство, а другия да дари на бездомни хора. Например в парка, пред нашата хлебна къща в София има няколко бездомни хора, които спят всяка вечер на пейките и на които даваме хляб. Друго е, когато искаш да подариш хляб на човек в нужда, да го измесиш ти, а не да го купиш.
На нашия сайт bread.bg всеки може да види къде има месения на хляб, в кои градове. Хлебната къща в София се намира до парка Гео Милев, до църквата „Св. Троица", на ул. „Бетовен" 12. Ще има събития на 20, 21 и 23 декември и всеки ще може да замеси и да дари хляб. Вечер пък има събития „Културите на света", така всяка събота от 17 часа нека всеки заповяда да разбере повече за културата на всяка държава, в която съм живяла. Искам да го споделям, защото хората не ги познават, а и аз искам да споделя знанието, което имам. Докато стигнем 77 страни има време, а на събитията каним гости от всяка страна.
В Пловдив ще има на 19 декември месене и плетене за хора без дом. Ще плетем шапки и шалове с „Изплети топлина", която е национална кампания.
Можеш и да плетеш. На колко куки плетеш, Надя ?
Надежда: Аз шия гайтани, честно да си призная - габровски гайтан, научено от моята прабаба.
Хлабните къщи в Габрово имат най-различни занимания, търновската пък е на самата Самоводска чершия, така че е много лесно да се намери. Хлебната къща е Пловдив е на ул. „4-ти януари" в старата фурна, в Стария град. Тази фурна е над 100-годишна и в момента я оживяваме.
Ти предлагаш преживяване, а не просто да отидеш да помогнеш на някого, защото смяташ, че така трябва.
Надежда: Да, ще преживеем нещо с тези хора, за които обикновено гледаме по телевизията, че някой им дарява в някой дом. Ние виждаме лицата им, но не ги познаваме. Толкова е важно да създадем приятелства и да създадем общност, да си помагаме един на друг и да даряваме любовта си, а не толкова парите си.
Имаш ли друга такава страст, толкова силна ? Спомена пътуванията, но все по-малко пътуваш.
Надежда: Все по-малко са, защото се посветих на България. Може би се напътувах, а обичам много страната си. Наистина много обичам и фотографията. Скоро надявам се ще има фотографска изложба „Хлябовете на света" в Пловдив, на главната улица, така че хората там ще могат да видят фотоси от цял свят.
Обичам много да рисувам икони, но от една година не съм рисувала. Надявам се сега по време на празниците да имам възможност да порисувам.
Обичаш ли да почиваш ?
Надежда: Не, честно казано, защото имам толкова много енергия.
Да, ти наистина изглежда преливаш от енергия и се питам какво би правила с нея, ако трябва 5 дни да не работиш. Не ти ли харесва да четеш книги, да се излежаваш, да се разхождаш.
Надежда: Да, обичам определено просто да се разхождам сред природата. Съпругът ми е като мен, ние доста си приличаме и обичаме да прекарваме време сред природата.
Ти ли го направи хлебар или той вече беше като се открихте?
Надежда: Въобще не съм очаквала, че ще има желание да се занимава с хляб, защото той се занимаваше с екопедагогика и живееше в Бразилия. Екопедагогиката е вид екологично образование, но и цялостна система за промяна на ценностите, от консуматорство, към творчество. Когато се върна в България и се оженихме каза, че иска да се занимава с простички неща и не иска да вижда повече компютър. Така се разбрахме, че стартираме софийската хлебна къща с парите от сватбата. (смее се)
Надежда, винаги ли се смееш ?
Надежда: Ами да, наистина обичам да се смея. Мисля, че когато човек е добре настроен към света, му се случват хубави неща. За това аз не мога да се оплача, почти постоянно ми се случват хубави неща. Моля се да се случват хубави неща.
Хубаво е човек и да се помоли. Ти на кого се молиш ?
Надежда: На Господ, разбира се. На този, който винаги ни помага, но не го виждаме.
Започвам с няколко кратки въпроса.
Най-ценният урок от родителите ми е...
Надежда: Най-ценният урок беше наистина любовта към малките неща. Родителите ми са ме научили да ценя най-мъничките изживявания в живота.
Ако имаше филм за мен, той щеше да се казва...
Надежда: Наскоро излезе една статия за нас, която беше със заглавие „Меси, пътувай и обичай" и много ми хареса. Може това да бъде филмът.
Успехът е...
Надежда: Успехът е да си се научил да си по-смирен,т.е. да не си мислиш, че си успял.
Вярвам във...
Надежда: Вярвам определено в Бог и вярвам в хората, в любовта между хората.
Като малка исках да...
Надежда: Като малка исках да стана археолог, после исках да работя в музей, накрая реших, че искам да изследвам живи култури и станах културен антрополог.
Кога беше това „накрая"?
Надежда: Когато заминах за Америка, запонах да изследвам, разбрах за науката антропология. За това сега ми е мисия да възродя това и в България и децата от малки да учат културна антропология.
Страхотна енергия носиш, страхотно зареждане.
