Скриването на знамето на четата в Рашов дол символично представя слизането на хайдутството от историческата сцена, в духа на хайдушките песни за свиването на байряка, раказва за "Дарик" - гл.е ксперт от врачанския архив Весела Пелова.
"Седим при гробничката на Рашов дол. Току-що сме слезли от високия гроб на Ботев. Долът е огромен, зинал страшно, както би се изразил Ботев...В Рашов дол е завършила великата драма на Ботевата чета. В последен организиран бой тук са загинали дванадесет четника. Тук е било свалено и скрито знамето, от чийто плат лютибродчанки направили по-сетне зелени роклички на момиченцата си...
Слънцето навали зад Голямата чукла и нейната грамадна сянка покри дола и го направи бездънен. каква величавост и какво дълбоко мълчание!В дола цари пълен покой. Сякаш всичко наоколо: камъни, скали, бедни колибки и гори - е притаило дъх да не смути праха на почиващите в бедната гробничка герои."
Димитър Осинин пише през 1957 г. своя пътепис "В следите на заглъхналото ехо" след обиколката по следите на разгромената Ботева чета. Тук, при скромната гробница на загиналите Ботеви четници, в подножието на Голямата чукла, надвиснала застрашително над Ботевите поклонници начело с Димитър Осинин се завързва разговор за края на хайдушкото движение и избора на място, което може да се посочи за завършек на неговия многовековен път. Тук за първи път ботевият изследовател е осенен от идеята да свърже подвига на Ботевата чета с хайдушкото движение, и нещо по-вече - да го приеме за негов величествен завършек!
Той оформя натрупалото се под влияние на десетилетните изследвания на хайдушкото движение и на Ботевата чета едно уникално прозрение, което все още не е получило нужната популярност. Според него, и по дух и по състав, Ботевата чета има хайдушки характер, макар и в по-малка степен от приеманата официално за последна организирана чета, тази на хаджи Димитър. Между Ботевите юнаци има и стари хайдути като Димитър Дишлията. А и сам Ботев смята хъшовете-емигранти за преки наследници на хайдутите. За такъв наследник смята и себе си, за да напише "Не плачи майко, не тъжи/ че станах ази хайдутин/хайдутин майко, бунтовник". За това и харамийските му прояви във Влашко, осъждани от съвременниците му като "разбойнически" и "позорящи революционното движение", непокорството и приумиците на лудата му глава, които не се връзват с никаква желязна революционна идеология обаче, така добре прилягат на хайдушките нрави и войводите.
Без рамки и правила, волни, свободни и непримирими, те не знаят пречки и прегради пред стремежа си за свобода, възмездие и мъст за поробителите. Ботевият образ, описан от Захари Стоянов, който предизвиква толкова несъгласия и противоречия сред привържениците на тезата за Ботев като един "безгрешен революционер" и изследователите-ботевоведи от друга страна пък идеално описва един привърженик и продължител на хайдутството. За това така му и приляга прозвището "войвода", което сам си дава и което изпълва с такова величествено съдържание на кораба "Радецки". Ботев като харамия е един логичен образ, който помирява и обобщава всички противоречия, които витаят около неговата сложна, бурна, неспокойна, титанична личност - от пълното отрицание след Освобождението, до абсолютното му идеализиране - и двете грешни.
Възстановка на боя в Рашов дол
Все се опитваме да сложим Ботевия подвиг в определените рамки на революционното движение, а там му е тясно и не уютно. За това и споровете около революционната дейност на Ботев са така люти, а тезите на историографите така крайни и не стихват до ден днешен и не успяват да постигнат единодушно приемане. Все остава нещо недоизяснено, необхванато, титанично, което излиза извън образа на един революционер.
А Осинин го вижда като наследник и завършител на величавото и стихийно хайдушко движение, възпято в народните песни, продължени от безсмъртните Ботеви песни, където няма тесни рамки и определения. Там - до образа на стотиците безсмъртни, легендарни войводи, които сам възпя, най-му приляга да застане, че и да ги оглави. "Та песните му не са ли висш завършек на хайдушките народни песни" - пита риторично изследователят. Застанал край Рашов дол, "в този естествен по вид величествен мавзолей, в подножието на най-високия гроб от нашето минало - Йолковица, до който се достига по един пряк път, той оформя величав мавзолей на хайдутите и гроба на техния най-велик представител и певец, мавзолей от каменни грамади и дълбоки пропасти.., който отговаря напълно и на хайдутството и на великия Ботев", където го жалеят и звяр и природа, както подобава на безсмъртните.
Паметник неръкотворен, грандиозен, съвършен, за разлика от човешките опити за издигане паметници, белязани и осквернени от нестихващи до днес интриги, боричкания и недостойни сметки, които принизяват и Ботев и това, за което умря - "умря сиромах за правда, за правда и за свобода".
Не случайно във Врачанския балкан, където са "държавите" на непокорните врачани, за разлика от всички останали краища на България, няма хайдути и хайдушко движение. Той е запазил място само за един - за пантеон на най-великия, според Д. Осинин наследник и олицетворител на хайдутството - Ботев. Този многозначителен факт предстои да се анализира в светлината на това прозрение от изследователите. А свиването на байряка, станало точно тук, слага и онзи символичен завършек, с който хайдутите отбелязвали разпускането на дружините в късна есен.
"Ботевата чета завърши в Рашов дол, тук заглъхна последното ехо на бурното хайдутство", тук под върховния патронаж на Ботев е най-величествения паметник на хайдутството - заключава Димитър Осинин.
