До всеки, който се чувства отговорен!
"Казвам се Стефан Стоев. От 1998 г. се занимавам с автомобилен спорт. Участвал съм в пет разновидности на автомобилния спорт, три пъти съм бил шампион и няколко пъти вицешампион на България. През настоящия състезателен сезон водя по точки и отново се боря за шампионската титла.
Сигурно се питате защо ви казвам всичко това. Защото искам да си поговорим....за шофирането. За едни е работа, за други е начин на придвижване, за трети е спорт, а за някой е страст, хоби и начин да изпуснат парата. Всички ни обединява това, че в ежедневието сме редови участници в уличното движение.
То е работно място за едни, просто път за други, и състезателно трасе за трети. Искам да се обърна основно към последните.
Те сигурно вече си казват на ума : "Kой си ти да ни укоряваш? Нима не си същия като нас"?
И точно затова искам да поговорим, не искам да излизам с евтин популизъм и да се правя на най-примерния водач. Не съм такъв. Не искам да пропагандирам спазване на Закона за движение по пътищата. Но искам да споделя опита си - опит натрупан в годините екстремно каране.
Аз също съм бил на 20 години...и карах бясно ...повече отколкото може да си представите...мислех си, че морето е до колене и че лошото няма да се случи на мен...че владея ситуацията и че аз съм най -добрия, най-бързия... това, което си мислят всички.
Явно животът беше решил да ми даде урок. Сбъднах най-голямата си мечта. Изкарах школа за пилоти и с цената на много лишения, труд и помощ от приятели и семейство станах автомобилен състезател. Това, което искат всички, раздаващи газ по улиците (които ходейки да гледат състезания, обикновено коментират: "Ако бях аз знаеш ли как щях да мина на този завой").
Първият шамар за повечето улични пилоти попаднали в автомобилния спорт е, че състезанията се печелят трудно.
Оказва се, че и другите дават газ... но на трасето... на истинско състезание и това не е улицата, на която се надбягваш с чичкото връщаш се от работа или лелката прибираща се от пазар. Това е моментът, в които разбираш колко много имаш да учиш и далеч не си толкова бърз колкото си мислиш и ти се иска...
Минаха няколко сезона, вече бях няколко пъти шампион...определено бях се кротнал, защото за истинските пилоти е смешно и срамно да се правиш на състезател по улицата.
Животът беше решил да ми даде урок. По-добре късно, отколкото никога. За доста кратко време претърпях няколко катастрофи. Това тотално промени мирогледа ми.
Среща с автобус на тесен селски път. Автобусът беше заел целия път и за мен имаше две алтернативи: или челен удар или извън пътя.
Естествено че не се ударих, но се преобърнах. Равносметката беше, че ако бях карал по-бавно можех да спра.Това, че си карах в лентата не беше достатъчно! Първа обеца!
Чисто делово пътуване по пътя за Велико Търново, при което елементарно разсейване доведе до закачане на мантинелата. Стоях и не вярвах на очите си, че това нещо ми се е случило. Аз, летящия по трасетата се, ударих с 60 км/ч без дори да разбера как се случи. Беше ме срам само като си помисля колко баламски се ударих. Равносметката беше, че за нищо на света не бива да се отклонява вниманието от шофирането!
Скоро след това минавайки през едно от най-натоварените кръстовища в града (на Консултативна поликлиника), което слава Богу вече е кръгово, кола без предимство тръгна непосредствено пред мен и я ударих.
Написаха акт на дядката, на мен ми дадоха протокол за застрахователите и ми казаха, че не съм виновен.
Но мен ме глождеше егото, аз нали уж бях голямата работа, а не можах да избегна удара. А се опитах и почти успях. Равносметката беше, че не съм сам на пътя и че другите участници често могат да ме изненадат дори, когато спазвам правилата.
И винаги трябва да се кара, предвиждайки другите участници в движението (с един ход напред), за да не се попада в невъзможни ситуации!
Има още много случаи, които доказват единствено, че не трябва да бъдем самоуверени и арогантни на пътя, защото там рядко нещата зависят само от нас.
Защо ви казвам всичко това ли? Защото вече съм почти на 40 и съм стигнал до извода, че на 20 живота го ценим по един начин, а на 40 по съвсем друг.
Ще ми се вие да се възползвате от опита ми и да не стигате сами до този извод! Ще ми се всички да доживеят, за да се убедят сами в думите ми. Ще ми се никога да не усещате болката от погребването на близки и приятели. След последния фатален инцидент в автомобилния спорт, моя някогашен треньор з.м.с. Йордан Кузнецов ми звънна по телефона и ми каза:
"Моето момче, знаеш ли кой е най-добрият автомобилен състезател?"
Докато аз си мислех какво да отговоря той каза...
"Живият, моето момче, живият..."
За финал искам да перефразирам неговите думи.
Най-добрият шофьор е живият и нека всички останем такива!"
