Изложбата „Овцевъдството в Централния Балкан" се открива днес в Изложбената зала на Архитектурно- етнографския комплекс "Етър" край Габрово. Чрез фотоси и експонати от фонда на музея се показва традиционният начин за отглеждане на овце в балканските селища през първата половина на ХХ век. Скотовъдството е старо и основно препитание на населението. Наличието на изобилна горска паша, вода, мери и естествени ливади благоприятстват отглеждането на овце. Те задоволяват нуждата на населението от месо, мляко, вълна, тор и кожи.
В традиционното овцевъдство преобладава местната балканска порода, оформила се от климатичните своеобразия и естествения подбор - дребна, с остра права вълна и слаба млечност, но издръжлива на планински условия. По характер овцевъдството е дребнособственическо - отделните стопани притежават от 20 до 50 овце. Малкият брой определя начина на тяхното отглеждане - всеки стопанин сам се грижи за пашата и изхранването им в района на селското землище. Подвижното пастирство не е познато в този район.
Типичен вариант е образуването на сборни махленски стада, които се пасат от наемен овчар за времето от Гергьовден до Димитровден. Стопанските сгради за отглеждане на овцете са два основни типа: зимни и летни кошари. Зимните кошари се намират в приземните етажи на къщите и плевните. Летните, т.нар. „полугари", са леки, открити и подвижни постройки, които се правят по нивите след прибиране на реколтата от дървени леси. До полугаря се намира овчарската колиба, изплетена от пръти и покрита с папрат, шума или сено. Често пъти тя се прави на шейнила и е подвижна. На едно място овцете прекарват по 3-4 денонощия, след което кошарата се премества.
По този начин „гладната" балканска земя се наторява задоволително. Една овца за 3 денонощия наторява площ от 1 кв.м. Характерни за селищата с по-развито земеделие и по-заможни селяни, с имот над 100 дка, са „даямите" - зимни кошари за овцете и едрия добитък с колиба за овчаря. Към 20-те години на ХХ век започват да се строят паянтови сгради на два етажа - приземен за добитъка и горен за стопанина и фуража. Даямите се строят на 15-20 км извън селото, където се намира голяма част от имота на стопанина. Там се изгражда и плевня, така че те се превръщат в стопански комплекси. Остатъци от даями се срещат в Кръвенишко-Стокенския район, селата Агатово, Душево, Крамолин и др.
Важен момент в овцевъдството е стригането на овцете. За целта се използват стригатни ножици и ножиците „кръклизи", правени от майсторите-ковачи. След Благовещение овцете се подстригват по краката и опашките, а цялото им остригване става след Гергьовден. Вълната се употребява за изработване на облекло и постелки, а излишната част се изкупува от търговци-вълнари. Млякото е важен и ценен продукт, получаван от овцете.
Незаменимо като храна, то е суровина за получаване на много млечни продукти - сирене, масло, кашкавал и др. Доенето на овцете започва след празника Гергьовден. Често няколко овчари, притежатели на по 30-40 овце смесват стадата си и ги откарват в близките до селището земи, където построяват лятна кошара. Там образуват „мандра" - събират млякото и го делят на съответните стопани, преработват го на масло и сирене, което продават на габровските търговци или го предават на каракачаните за правене на кашкавал.
По домовете млякото се преработва от жените в сирене и масло. Мая за подсирването му добиват от „сирище" - стомахче на агне-сукалче. Маслото се избива в дървени буталки с цилиндрична форма. Във всеки дом се приготвя и кисело (квасено) мляко в бакърени или пръстени съдове.
Животът на овчаря е труден и пълен с многобройни задължения: да разпознава своите овце по гласовете им, да ги стриже и лекува, да ги дои, да познава времето, да си подбира добри кучета. В свободното си време овчарите плетат кошници, майсторят хурки, лъжици и чаши. Традиционното овцевъдство запада след кооперирането на земята, а последните мандри в Балкана съществуват до 1970 г.
