Признавам си, че не се и надявам да накарам героите, за които ще стане дума, да се трогнат или замислят. Надеждата ми по-скоро е свързана с малцинството от нормално мислещи и безкрайно търпеливи хора. Наистина ще се радвам, ако нещо в тях трепне. Ето ги и обещаните истории.
История първа
Ще ви разкажа за един банален асансьор в един обикновен бургаски жилищен блок. Всъщност за мен е важен, защото всеки ден го ползват моите деца. Наистина ми е много трудно да им обясня защо сутрин в него мирише на цигари. Дори и малките се питат дали не е възможно пушачите да изчакат една или две минути и да запалят цигарата си навън или поне да хвърлят фасовете някъде другаде, а не в асансьора. Те ме питат кой прави така, а аз повдигам рамене и им отговарям, че не знам. И се страхувам, че ако те всяка сутрин или вечер виждат фасове по пода в малката клетка, в един момент може би ще започнат да мислят, че това е нормално, а аз съм някакъв досаден мърморко.
Не ми е лесно да им обясня и защо залепеният стикер с телефоните на фирмата, която поддържа този междуетажен лифт и би могла да изпрати свой екип в случай на авария или засядане на човек, постоянно е откъснат или задраскан до такава степен, че по него нищо не се чете. Някой сменя стикера, а друг го унищожава. Така ден след ден и е повече от ясно, че в един момент ще си останем без малкия етикет, който е поставен за наше улеснение. Питат ме кой прави това и аз повдигам рамене и казвам, че не знам. И се страхувам, че ако всяка сутрин или вечер децата виждат откъснат стикер, в един момент може би те започнат да мислят, че това е нормално, а аз съм някакъв досаден мърморко.
Проблемът е друг. Абсолютно безсилен съм да обясня на сина ми и на дъщеря ми защо постоянно някой стопява с огън от запалка или клечка кибрит бутона, с който се управлява асансьора от партерния етаж. Вечер го горят и никой не може да се качи на горните етажи. За младите това е малък проблем, но за възрастните катеренето по стълбите е голям.
Сутрин от фирмата поставят нов бутон, после някой пак го гори. Ей така, за да покаже колко е по-силен и учен от всички. И това не е външен човек. Той е един от нас или е приятел или роднина на един от нас.
И ако всяка сутрин или вечер децата ми виждат стопения и унищожен бутон на асансьора, в един момент може би те ще започнат да си мислят, че това е нормално, а аз съм някакъв досаден мъромрко.
И вие ме наречете мърморко, ако съм ви досадил. Аз обаче не искам да пушат и плюят в асансьора. Не искам да късат стикера с телефоните за помощ при аварии. Не искам да горят бутона. Дали искам страшно много. Не знам. Знам само, че ще обяснявам или ще мърморя на децата си, че това не е хубаво, а хората, които правят тези неща не са добри хора. Те никога нямат лице и никога не се показват. Те са безсрамни герои.
История втора
Имам един страшно начетен, високообразован и невероятно ерудиран приятел. Доктор, но по-различен от всички, които познавам. Той е от онази порода инатливи и упорити хора, които никога не се предават. Повечето българи от нашето поколение инвестират парите си в жилища, коли, бижута или удоволствия, а той купува земя, купува нова апаратура за кабинета си, за да даде най-доброто лечение на своите пациенти. На всичкото отгоре има трима сина и не пести пари за тяхното образование.
Приятелят ми не е Бойко Борисов, затова нито една медия няма да разпространи мнението му, че младите българи с цената на всичко трябва да обработват земите на дедите си, а не да продават нивите на безценица. Инатливият доктор се смее на хората, които отсичат родословието си като търгуват събираната с кървав пот земя от поколенията преди тях и после си купуват няколко етажа .гипсокартон и итонг на първа, втора, трета или пета линия край морето или планината, за да ги дават под наем, но няма на кого.
Приятелят ми не е философ, но е на път да направи откритието, че ако един българин е оставил земята на дядо си пустееща, то и апартаментите, които ще си купи след продажбата и пак ще са пусти, защото няма навици на собственик.
И той се смее на такива хора, а те се смеят на него. Кой ще се смее последен ли? Може би ще ви стане ясно от следващите редове.
Този мой приятел купи земя край Созопол. В пущинак, но все пак близо до морето. Не пожела да строи хотел или ваканционно селище. Поиска да посади орехи.
Защо орехи ли? Защото според него едно такова дърво давало плод двеста години, т.е и след смъртта му щяло да е живо.
И обзет от тази си идея взе проби от почвата, ходи до Пловдив, за да ги анализират, от там го посъветваха какъв точно сорт орехи да посади, той купи двайсет дръвчета, нае няколко роми, плати им, те изкопаха, засадиха фиданките, поливаха ги, после приятелят ми кандидатства по европроект, за да купи още орехи, започна да оглежда брошури, за да си купи трактор, с който да изоре пущинака и да превърне пустеещата земя в орехова градина и ден и нощ очите му светеха и той вярваше, че прави нещо добро...че след двеста години орехите ще дават плод и ще хвърлят сянка и...вчера той отиде до градината си и видя, че всички дръвчета са изтръгнати, счупени, срязани и ...разбирате ли. Не са били откраднати, а смазани и опустошени.
А ромите или ако искате циганите, които ги садили, копали и поливали вече толкова време се, разплакали. Същите роми, които винаги обвиняваме за всички кражби в страната ни. А моят приятел се смееше...смееше се последен или за последно.
Каза ми, че не вярва в България. Не може да разбере какъв човек може да отиде в пущинака, колко много сила, злоба и ярост са нужни, за да изтръгне цъфнали дръвчета и да ги строши, счупи и забие в дупките с корените нагоре.
Според него това може да е било предупреждение да спре да се занимава с глупости и да си продаде земята на голям земеделски фонд, които има намерение да развива дейност в този край. А можело и да е просто поздрав за добре дошъл.
Моят приятел се смееше, за да не се разплаче от безсилие. Така през ужасно тъжния си и пълен с болка смях ми каза, че ще направи всичко възможно децата му, които кара денонощно да учат езици и да четат книги, да се махнат от България, за да не ги изтръгнат, стъпкат и смажат като дръвчетата.
Кой е направил това нещо ли? Никой не знае... Не знам. Знам само, че ще обяснявам или ще мърморя на децата си, че това не е хубаво, а хората, които правят тези неща не са добри хора. Те никога нямат лице и никога не се показват. Те са безсрамни герои.
История трета
По света има много секти. Абсурдното е това, че и християнството е възникнало като различно учение от официално приетите и е било третирано като секта. Нали затова са разпнали Исус Хритос. Защото не са разбирали и са се бояли от огромната и могъща сила на смирението и любовта му.
В Бургас сигурно има много секти. Някои от тях са законни, т.е регистрирани, а други не.
Вярващите от една такава секта са особено настоятелни и последователни. Те ходят там, където православен свещеник по традиция не стъпва. Те ходят на крака при угнетените, омерзените и обезверените, при разколебаните и при обърканите, които чакат някой да им помогне. Дават им добра дума, надежда и подкрепа, обещание за добро бъдеще. А православният свещеник стои в църквата и чака. Какво чака ли? Денят на Страшния съд или да бъде призован по телефона за кръщене, освещаване на офис или строеж.
И някаква част от угнетените, омерзените и обезверените, разколебаните и обърканите стават последователи на сектата, която ги е потърсила лично. Те са чакали, но не са дочакали православния свещеник, които си стои и сега в празния храм, а сектите са пълни с потърсени и намерени изгубени души.
През годините такива хора са идвали и на моята врата. Така и не ме спечелиха, така и не успяха да призоват душата ми към тяхната вяра. Не им се дадох. Не им повярвах. Но смещеник никога не е потропвал на вратата ми. А на него бих му отворил.
Хората от сектата, за която ви разправям, имат храм до училището на сина ми. Вече четири години му обяснявам всичко за тях. Спокойно, търпеливо и с вярата, че за всички има място под слънцето. Мисля си, че синът ми е първо добър човек. Понеже от години е покръстен, се надявам да стане и добър православен християнин. Всъщност ще направя всичко възможно това да е така.
Само че ми беше трудно да му обясня, защо малко преди Великден хората от тази секта бяха брутално пребити с юмруци, камъни и ритници в своя храм от уж благочестивите, милосърдни и богоугодни православни бургаски християни.
Не знаех как да обясня на сина ми кои са тия бургаски войни на Христа с качулки и анцузи, с тежки боти и огромни мускули, ревящи свирепо заплахи за смърт и изтребление.
И за мой потрес детето ми съжали сектантите и се уплаши от православните биячи, а нали намеренията ми бяха да му покажа, че христовата вяра е милосърдна и добра, а сектантите лоши.
Как да го убедя сега? Той вярва на очите си.
И пак ме пита. Кои са тези хора, които бият мъже и жени? А аз му отговарям, че не знам. Не знам дали изобщо тези биячи са влизали в църква и ако са били в храм, влязло ли е нещо от мистиката му, от силата му в злобните им умове.
Мисля си, че някои от тези хора късат стикери в асансьора , горят бутона му за управление, изтръгват плодни дръвчета , пребиват сектанти посред бял ден с качулки и шалове на лицата
...всъщност имам отговор за сина ми.
Вече знам кои са тия хора.
Те са безименни сенки от нашата българска преизподня, те са безименни адски създания без лица и без души.
Те плачат за един кръстоносен поход, но Православната ни църква няма да поведе такъв , понеже полицията няма да ги улови, а съдът няма да ги накаже, все пак някой ден ще си получат заслуженото от Бог. Нищо че не вярват в него.
Това бяха моите три истории за асансьор, орехови дръвчета и пребити сектанти.
Ще се радвам, ако и вие разкажете вашите, за да намерим заедно пътя към храма и към надеждата...без да се пребиваме.
