„В момента в градовете имаме хора, които са нито селяни, нито граждани. Хибридни форми, сурогатни”. Това каза за Дарик бургаският писател и литературен критик Стоян Георгиев, на откриването на изложбата „Другата България”, до сцена „Охлюва” в Морската градина.
Експозицията включва 20 фотоса на села от цялата страна, които са вече напълно унищожени или съществуват само на карта. С нейното обявяване пред обществеността Георгиев заяви своите амбиции за участие в бъдещия Общински съвет. Чуйте в звуковия файл интервюто с него:
Г-н Георгиев, защо решихте по такъв начин да се покажете пред Бургаската общественост?
Проблемът със съвременното българско село, така наречената „друга България”, е много сериозен, тъй като в момента България представлява един колос на глинени крака. Имаме няколко много развити индустриални центрове в страната, а „бекграундът”, това, което всъщност е базата, фундаментът на страната, загива. Това е нашето българско село.
В момента 200 села нямат жители, имат само къщи. 500 села са с 10-12 жители, а села със 7 000- но население изобщо няма. Изключителна бедност, корупция и отчаяние царят сред това население. Ако така продължава, според статистиките на Българската академия на науките, към 2060- та година ние просто няма да имаме села.
Което е много страшно за страната, тъй като в крайна сметка селата дават прехраната и държат живеца на тази държава. В момента земята се купува на безценица, за 20-30 стотинки на квадратен метър от чужденци, които започват да развиват на нея собствен бизнес и един ден ще се окажем в една държава, която е половината наша, половината – чужда.
Как ще отговорите на хардлайнерите – фенове на Европейския съюз, че това е европейска и световна тенденция – населението да се концентрира в големите градове?
Смятам, че това не е правилно. Част от българските интелектуалци в момента развиват теорията, че освобождавайки се от земята, селянинът се освобождава от своята робия, но това е далеч от истината. Наример фермерите в САЩ в момента са от 2 до 3 процента, но те са от класа, притежават всичко необходимо като механизация и техника и изхранват тази държава. А при нас не е така. Не може да имаме само градско население и компютризирани вилички и селски туризъм. Това са налудничави идеи. В крайна сметка някой трябва да произвежда храната на тази държава.
Как смятате, че българинът може да се завърне към корените, към селото?
Смятам, че това може да се случи само с добро местно ръководство. Здраво ръководство по места – кметски наместници, кметове на селски общини, които да подемат кампания за привличане на млади хора, тъй като изобщо млади семейства няма в селата, за създаване на поминък. И най-вече кампания за усвояване на европейските фондове. По програмата за развитие на селското стопанство, която е от 2008- ма година, в момента сме усвоили само 6% от тези фондове. А тя е валидна до 2013- та година.
Спомнете си един неуспешен опит от епохата на социализма – „Странджа-Сакар – република на младостта”!
Да. Но там имаше и други фактори, които попречиха на осъществяването. Там беше малко насила работата и не беше правилно преценена самата реална обстановка в тези райони, възможностите, които те предлагат. Не беше адекватно отношението към онова, което трябваше да се развива там като поминък и заангажираност на населението и това даде отражение тогава. Подходи се неадекватно.
Проблемът е комплексен. Трябва да има училища, трябва да има инфраструктура, изобщо да се съживи предишния живот по тези места. Това, всъщност, беше престъплението на тоталитарната система – тази миграция към градовете. В момента в градовете имаме хора, които нито са селяни, нито са граждани. Хибридни форми, сурогатни. Което е много страшно.
Половината от тях се измъчват от копнеж по земята, но нямат реална възможност да бъдат там. Трябва да се създаде обратния процес – завръщане, но със създаване на нормални житейски условия – образование, медицина, инфраструктура и т.н. Това е дълъг процес и ако това не се хване в ръце сега от нас, просто загиваме.
Вие сте кандидат за общински съветник. Любопитно е как човек на перото реши да се замеси в политиката. Не смятате ли, че там е много кално, много хлъзгаво, ще бъдете обругаван, оплюван, което е част от политическия живот?
Да, това е така. Но ми се струва, че българската интелигенция в момента е доста пасивна. И е задължена на своя народ, тъй като народът сам не може да се справи, той трябва да има някакъв хегемон, някой, който да го води. Една голяма част от интелигенцията емигрира, една голяма част е пасивна. Тогава този народ е оставен сам на себе си.
И както казваше Гео Милев (който е вторият европеизатор на българската литература, след Пенчо Славейков): „Ние трябва да бъдем при народа, сред народа!” Ако ние го оставим сега, в най-трудните моменти и седнем да си пишем книгите, след време няма да имаме нито какво да пишем, нито къде да живеем. Ситуацията е точно такава.
А, както и Хемингуей е казвал, всеки един писател трябва да е обществено ангажиран. Той не може да стои отстрани на обществено-политическия живот. А не забравяйте, че в България имаме синдрома „поет-революционер”! Колко творци са се занимавали с политика: Ботев, Яворов, Михайловски, Вазов е бил министър...
При нас това е така, нямаме друг избор, при нас това е традиция. Не, че ще правим революция. Ако в политиката не влезем ние – хора, които имаме интелектуален потенциал, става онова, за което говори философът „Платон” в своя трактат „За държавата”:
„Прекалено мъдрите и умни хора са толкова надарени, толкова развити, че не им се занимава с политика. И попадат в капана на нахалните и глупавите, които искат да се занимават с политика. И така стават техни заложници.” Така че... нямаме кой знае какъв избор. Не че това ни е призвание, но кой друг да го свърши, ако не ние.
Дори и Данте Алигиери е бил кмет на Флоренция. Разбира се, това му е донесло главоболия. Така е.
