Летните нощи край Босфора обикновено ухаят на море, чай и безгрижие. Вечерта на 15 срещу 16 юли 2016 г. обаче започна по начин, който никой в Турция и по света няма да забрави. Тази нощ беше болезнено напомняне, че миналото никога не си отива напълно – то просто чака в сенките своя нов шанс да пренапише настоящето, предава Vesti.bg.
Опитът за военен преврат в Турция се превърна в най-кървавия сблъсък за демокрацията в модерната история на страната, който остави дълбоки белези върху съдбата на милиони и промени геополитическата карта на Близкия изток завинаги.
Метален грохот в нощта на Босфора
Всичко започна неочаквано малко преди 23:00 ч. Потребителите в социалните мрежи започнаха да споделят кадри на военни танкове, блокиращи ключовите мостове над Босфора в Истанбул. Над столицата Анкара ниско прелитаха бойни изтребители F-16, чийто оглушителен звук раздираше топлото небе.
За по-възрастното поколение турци това беше зловещо дежавю. Страната вече беше преживяла четири успешни военни преврата през втората половина на ХХ в. – през 1960, 1971, 1980 и 1997 година. Всеки път армията се намесваше като самопровъзгласил се пазител на светския завет на Мустафа Кемал Ататюрк.
Този път обаче зад кулисите стоеше тайна фракция в турските въоръжени сили, наричаща себе си „Съвет за мир у дома“. Малко след полунощ пучистите превзеха сградата на държавната телевизия TRT в Анкара. Пребледнялата водеща Тиджен Караш беше принудена под дулото на автомат да прочете декларация за въвеждане на военно положение и полицейски час в цялата страна. Изглеждаше, че историята отново се повтаря по познатия брутален сценарий, а демократично избраното правителство е обречено.
В този критичен час, когато държавността висеше на косъм, се случи събитие, което обърна хода на събитията и демонстрира как технологиите на XXI в. могат да победят военната тактика на миналия век.
В ефира на частния канал CNN Türk журналистката Ханде Фърат показа на екрана на мобилния си телефон самия Ердоган. Чрез приложението FaceTime президентът се обърна директно към нацията с треперещ, но решителен глас. Той призова турския народ да излезе по улиците, площадите и летищата, за да защити своята воля и демокрация. Този емоционален призив, излъчен от малкия екран на един телефон, се оказа по-мощен от дулата на оръдията.
Когато народът застана пред танковете
Това, което последва, беше проява на изключителен граждански кураж и трагедия едновременно. Милиони хора от всякакви политически убеждения, религиозни и светски общности, чуха призива и заляха улиците на Истанбул, Анкара и други големи градове. Те се изправиха с голи ръце срещу професионални войници, тежко въоръжени с автоматично оръжие и тежка техника.
По високоговорителите на джамиите в цялата страна започнаха да звучат молитви за спасение, които допълнително мобилизираха хората в мрака. На Босфорския мост граждани буквално заставаха пред веригите на танковете, отказвайки да отстъпят.
В Анкара сградата на Великото национално събрание беше бомбардирана от въздуха, докато вътре депутати от опозицията и управляващите бяха намерили убежище в подземните бункери, решени да не напускат постовете си. Нощта се превърна в истинска касапница – над 250 души загубиха живота си, а над 2000 бяха ранени в сблъсъците с превратаджиите. Около изгрев слънце на 16 юли обаче стана ясно, че превратът се проваля. Войниците по мостовете започнаха да вдигат ръце и да се предават на полицията и разгневената тълпа.
Счупеният завет и новата ера за Турция
Сутринта на 16 юли донесе усещане за облекчение, но и за дълбока скръб. Зад кулисите на проваления метеж турското правителство веднага разпозна фигурата на живеещия в изгнание в САЩ духовник Фетхуллах Гюлен и неговата мрежа, известна в Турция като ФЕТО. Започна безпрецедентна вълна от чистки в армията, съдебната система, образованието и държавния апарат, която засегна десетки хиляди души.
Този провален преврат беше вододел. Той сложи окончателен край на ерата на военното настойничество в Турция. Армията вече никога нямаше да бъде същият фактор в политиката.
Събитията отвориха пътя за фундаментални конституционни промени, които превърнаха Турция от парламентарна в президентска република, концентрирайки огромна власт в ръцете на държавния глава. Десет години по-късно споменът за тази кървава юлска нощ все още е жив – Босфорският мост днес носи името „Мост на мъчениците от 15 юли“.
Прочистването: Когато подозрението стана закон
След като слънцето на 16 юли освети утихналите улици, страхът от нови атаки бързо беше заменен от мащабна, безпрецедентна вълна от чистки. Под лозунга за изкореняване на „Фетхуллахистката терористична организация“ (ФЕТО), сочена за идеолог на пуча, турската държава започна да се пренастройва из основи. В продължение на две години в страната беше в сила извънредно положение, по време на което над 390 000 души бяха подложени на разпити и разследвания.
Мащабът на предприетите мерки беше зашеметяващ. Повече от 113 000 души се оказаха зад решетките с постоянни обвинения. Сред тях бяха над 40 000 полицаи, близо половината от генералите в турската армия и една трета от всички съдии и прокурори в страната.
Близо 130 000 държавни служители – от университетски преподаватели и лекари до учители в малки провинциални училища – бяха уволнени с държавни декрети. Те изгубиха правото си да работят в публичния сектор, а паспортите им бяха анулирани, което ги остави в състояние на социална изолация и невъзможност да напуснат страната.
Най-тревожен беше принципът, по който се определяше съпричастността към заговора. В условия на извънредно положение конкретните доказателства често бяха заменяни от косвени критерии. Използването на криптираното чат приложение ByLock се приемаше от съдилищата за автоматично членство в нелегална организация.
Наличието на банкова сметка в свързваната с духовника Фетхуллах Гюлен Bank Asya, абонаментът за опозиционния вестник Zaman или дори фактът, че някой е изпратил детето си в гюленистко частно училище години преди преврата, се превърнаха в доживотна присъда за кариерата на хиляди невинни граждани.
Ерата на „суперпрезидента“: Новият ред в Анкара
Опитът за преврат даде на Реджеп Тайип Ердоган перфектния аргумент, че страната се нуждае от силно и бързо вземащо решения ръководство, за да се защити от вътрешни и външни врагове.
През април 2017 г., докато извънредното положение все още беше в сила, Турция проведе исторически референдум за промяна на Конституцията. С минимално мнозинство от 51.4% от гласовете страната направи най-острия си завой от десетилетия насам – тя се отказа от парламентарния модел и се превърна в суперпрезидентска република.
Промените, които влязоха в сила през 2019 г., концентрираха невиждана власт в ръцете на държавния глава:
Премахване на премиерския пост: Цялата изпълнителна власт премина у президента, който стана едновременно държавен глава и шеф на правителството.
Управление чрез укази: Ердоган получи правото да издава декрети със силата на закон в ключови сфери, заобикаляйки волята на парламента.
Овладяване на съдебната власт: Президентът придоби правомощия директно или индиректно да определя състава на Съвета на съдиите и прокурорите, както и на Конституционния съд.
Край на политическия неутралитет: Беше премахнато изискването президентът да бъде надпартиен, което позволи на Ердоган официално да оглави своята Партия на справедливостта и развитието (ПСР).
Счупеният баланс и гласът на критиците
Тези промени веднага разделиха турското общество и предизвикаха остри критики от страна на опозицията и международните правозащитни организации. Венецианската комисия към Съвета на Европа предупреди, че Турция въвежда система, лишена от класическите демократични механизми за контрол и баланс между властите.
Критиците подчертаваха, че референдумът е проведен в атмосфера на медиен монопол, страх и репресии, при затворени десетки опозиционни вестници и телевизии. Превръщането на съдебната система в продължение на президентската воля де факто ликвидира нейната независимост, а парламентът беше лишен от възможността да упражнява контрол над министрите – например чрез устни питания или вот на недоверие.
За много наблюдатели новите поправки не просто защитиха държавата от преврати, а послужиха за легитимиране на една авторитарна система, в която границата между държавния апарат и управляващата партия беше окончателно заличена.
