Спорт

Караджов: Мечтая да забравя кошмарите си и да бъда шампион с ЦСКА

12 февруари 2011 16:04

Вратарят на ЦСКА Иван Караджов реално не е говорил пред медиите от 21 март 2010 година, когато бе злополучният мач в Мездра, срещу местния Локомотив.

След една от най-кошмарните години в живота му, той вече чувства промяната в себе си.

-Как вървят нещата? След 2 седмици е мачът с Левски...

-Всичко е нормално, лагерът върви чудесно. Имаме малко умора в краката си, но това е разбираемо след двуразовите тренировки. Свикнахме да работим с г-н Радуканов, той има много хубав стил, близо е до нас. Много добър психолог е, за мен е нормално треньорът да е вътре в нещата, да ни разбира, той комуникира с нас, така и на него му е по-лесно. Така се създава колектив. Пожелавам си да бъдем заедно възможно най-дълго.

-Може ли обаче един лош старт, да ви върне на изходна позиция?

-Не, не мисля за това. Всичко зависи от нас, просто трябва да дадем всичко от себе си. Наистина програмата е тежка, но ако спазваме указанията на треньора – трябва да се справим. На мен мечтата ми е да стана шампион с ЦСКА или поне да взема Купата. Имам една титла със Стойчо Младенов, но тогава изобщо не взех участие в първенството. Имам и много златни медали с юношите, но си мечтая и за истинска титла или Купа с мъжете.

-Защо продължи толкова дълго мълчанието ти?

-Не пренебрегвам вашия труд, този на журналистите, но много невярни работи се изприказваха, аз кажа едно, в медиите излиза друго. Това е причината да не съм говорил от онзи мач в Мездра.

-Но като се затвориш от публичност, се раждат спекулации...

-Така е, но просто имах нужда от това. Някакси не исках да бъда на показ.

-Как ти самият се промени за тази една година, самите негативни като имидж събития обърнаха ли нещо в теб?

-Това е факт, аз го усещам, че е така. През 2010 година ми се случиха низ неприятни неща. Тогава седнах да поговоря с майка ми, със сестрите ми, с приятели, с моята приятелка – от тези разговори се промених. Близките ми помогнаха да изляза отново „на светло”. После си казах: „Айде стига, вземай се в ръце, така не бива!” И продължих. Но съм си такъв, какво да направя. Често избухвам, после се успокоявам.

-На този лагер не си с наднормено тегло – това също ли е признак за промяна?

-Аз по принцип съм податлив на напълняване, но преди Нова година нашият треньор Радуканов ми намекна, че ще разчита на мен от пролетта и това ме амбицира да внимавам, да не се отпускам...

-/прекъсвам го/...да не би сега да използваш това, че даваш интервю, за да пропуснеш вечерята?

-Нее...наистина няма да ям тази вечер, но не е това причината...Просто внимавам повече.

-Добре де, толкова ли е трудно за всички вас да стиснете зъби за десетина години, да спазвате режим, пък после му отпускайте края колкото ви душа иска?

-Виж, индивидуално е, всеки си отговаря за себе си, вярно е, млади сме, по-трудно е...прав си, че е въпрос на стискане на зъби за известно време, аз за себе си опитвам да го правя. Най-малкото поне съзнавам, че така стоят нещата.

-От контролите до момента личи, че именно ти ще бъдеш титуляр тази пролет. Усещаш ли го като втори шанс за теб?

-Контролите не винаги са показателни, но аз самият искам този втори шанс Необходим ми е, за да докажа, че мога да се справя.

-Толкова ли трудно бе да се измести миналата есен Раис М`Боли от вратата на ЦСКА? Само с тренировки не ставаше ли?

-Честно да ти кажа – не. Аз лично имах месец и половина и проблем с ахилеса, после и катастрофата която направих... беше ми много трудно. Пак станах раздразнителен. Дори не попадах после в групата за мачовете. Абе, пак тази 2010 година...черна ми е...

-Толкова ли е добър М`Боли?

-Добър е, но и той е млад, има още какво да научи. Но..добър е, няма как да се изкривя да кажа обратното.

-Ако ти беше на вратата миналата есен, с многото мачове в Европа, можеше ли вече да си в чужбина?

-Хипотетично – да, но мисля, че ми трябва още малко време да се докажа тук, в ЦСКА. И после желая вече да опитам в чужбина.

-Треньорите на ЦСКА казват, че на терена ти липсва самочувствие. Извън него обаче определено не е така. Откъде това разминаване?

-Аз се старая каквото ми е самочувствието извън терена, такова и да е на него. Тъпо е, ако даден играч се перчи извън терена: „Вижте ме кой съм, какъв съм...”, а вътре да е незабележим. Малко официални мачове като титуляр и мисля, че ще изравня самочувствието по двете звена.

-Преди години Стоян Йорданов ти предрече дълги години №1 в националния тим. Вярваш ли в тази прогноза?

-Ей, много дължа на този човек. Той ми беше първият наставник в ЦСКА. Колко много ме измъчваше и юркаше, ама за добро. Много научих от него. Да, вярвам в това. Ако не вярвах – защо изобщо съм се хванал да бъда вратар на ЦСКА.

-Не изглежда ли обаче в момента този пост бетониран за дълго от Ники Михайлов?

-Това не трябва да обезсърчава другите вратари в България. Той го заслужава, но ще дойде и нашият час. Ники е страхотен вратар, в момента трупа безценен опит и в Холандия, в Шампионска лига. Ето, неговият случай е показателен как съдбата си взима, но после ти дава. Тук, го дамгосаха, след онзи автогол с Вердер. Публиката го нарочи, медиите също. Спасението обаче дойде, след като отиде в чужбина. Там започна на чисто и успя. Подобри характера си, там няма и такива изкушения каквито има у нас, стана си класен играч. Но тази превратност в съдбата става само ако отидеш в чужбина. Ето и сега с Гошо Петков. Толкова години беше №1 в Левски, носеха го на ръце, сега е черната овца. Само в чужбина те оценяват.

-Не ти ли се струва, че в последно време „вечният съперник” вади по-класни вратари? Дори примерите с Петков и Иванков са достатъчни.

-Просто при тях няма такова текучество. Както на самите вратари, така и на треньорите на вратарите. Дълго време ги запазиха, не ги продаваха, не успяха да се наложат. Мисля, че това е причината. Не нещо друго. Не, че в ЦСКА няма добри вратари, странични причина водят до тази констатация.

-Липсва ли ти Иван Иванов – като приятел и съотборник?

-Как да не ми липсва? С него сме израснали от деца. Като братя сме. Като замина, ми беше много тежко. Това също го причислявам към лошите неща от 2010 година. Толкова много сме преживели заедно. Но пък, дай боже, някой ден да се съберем някъде в чужбина. Ако съдбата е решила така – то ще стане!

Последвайте ни