„Аз съм едно селско момче от Бояна.“ Така започва разказът на Борислав Соколов пред Мариан Станков - Мон Дьо в "Храмът на историите" – с връщане към мястото, което днес е част от столицата, но за него остава село . „И с гордост мога да кажа, че съм от село Бояна“, казва той и добавя детайл от семейната история – дядо му Спас Стамболийски е автор на песента „В полите на Витоша сини…“.
Паметта за миналото заема централно място. „Изпитвам необходимост да пазя спомените, да пренасям спомените“, казва Соколов. Избира да не се връща към лошото, но държи на всичко, което го свързва с хора, моменти и празници. „Старая се да не помня лошите неща, но искам всичко това, което ме свързва с някого, да го пазя.“
Зад тази линия на разказа стои и друго – внимателно пазена чувствителност. „Моята чувствителност към нещата от живота може би е това, което хората не знаят“, казва той. Според него тя остава скрита, защото „ставаш уязвим“. В публичното пространство често избира по-рязък изказ. „Винаги съм бил много остър… спрямо хора, които ме дразнят.“ С времето търпимостта се променя: „Прагът ми на търпимост към прости хора видимо на 50 години се е изтъркал.“
В разговора се появява и тема за контрола върху образа – нещо, което Соколов определя като непрекъснат процес. „Досега не съм усетил да го изгубя. Но погребах един образ.“ Това е Мис Бони – сценичният му образ от години назад. „Погребах един образ, който за много хора е неизвестен – Мис Бони.“
Този образ има собствено време и място. „Този образ имаше своето време… а сега имам чувството, че не е бил.“ Началото идва още в младежките години, когато танцува скрито от семейството си. „Аз бях много малък и се криех… че ходя да танцувам.“ На въпроса дали е бил облечен като жена, отговаря откровено: „Да, разбира се“.
Името се появява случайно. „Първото ми излизане, чувам Бони… А всички ми казват Боби.“ Обяснението идва от сцената: „Нали си Бонимир?“ – „Аз съм Борислав“, отговаря той, но името остава.
Работата през онези години протича в различна среда. „Годините, в които съм работил, бяха доста сложни. И групировките бяха доста силни.“ Въпреки това той описва отношенията като ясни: „Тогава имаше мъжка дума. Тогава имаше отношения.“
Работи едновременно на няколко места, които сам нарича „Триъгълника на смъртта“ – „Лас Вегас“, кaзино „Севастопол“ и „Домби“. „В една вечер ги обикалям и трите“, казва той.
Образът на Мис Бони носи свобода, но и граница. „Правото да говоря неща, които не мога да ги говоря.“ Промяната е видима: „Смелостта в изказа ми ставаше друг. Погледът ми ставаше друг. Държанието ми ставаше друго.“ Обяснението е в самата маска: „Маската позволява на много хора да стават други.“
Соколов прави паралел със съвременността. „Хората са страшно много маски“, казва той, визирайки социалните мрежи. „Те живеят така в Инстаграм, във Фейсбук.“ И стига до извод: „Те са много Мис Бони-та.“
Въпреки това отказва да се върне към стария образ. „Аз го знам, но не го искам. То е изкуствено. То не съм аз.“ Разграничението е ясно: „Тези, които не ме познават, ме наричат гримьора Бони. А тези, които ме познават, знаят, че съм дегримьорът Борислав.“
Работата му е свързана със създаване на образи, но и с премахването им. „На едни мога да рисувам маски, но на други много жестоко ги свалям.“ Началото е поставено с малък брой известни имена, а след това идват много други. „Всички останали бяха провинциални девойки… те минаха през моите ръце.“
Подчертава, че никога не е работил при условия, които днес са често срещани. „Никога не ми се е налагало да работя на бартер.“ Отхвърля и логиката на популярността в мрежите: „Не ме интересуват лайкове… мога да лая много остро, но това не ме прави лайкучка.“
Отношението към истината е ключово. „Искам хората да ме свързват с едно – с истината.“ Но поставя и граница: „Има много хора, които не я заслужават тая истина.“
Въпросът за честността и нараняването остава отворен. „Никога не съм искал някого да го нараня“, казва той, но признава, че може да бъде рязък, когато е провокиран.
Говори и за публични реакции към негови думи: „Аз не съм казвал нищо ново… не съм казвал нищо от личния ми живот.“
Отношенията в професионалната среда са разграничени от личните. „Един хонорар от един грим не е приятелство.“
Връща се и към конфликти и разочарования. „Съжалявам хората, за които съм говорил. Но думите си – не.“
В разговора се появява и конкретно име – Васил, познат като Азис. „Не бих му простил“, казва Соколов. Причината е липсата на признание: „Той никога в неговите интервюта не го призна.“
Въпреки това прави разграничение: „Една лоша дума не мога да кажа за него като изпълнител.“
Личният живот е описан с образ. „Моят любовен живот е като шопската салата“, казва той. Женитбата идва рано: „Ожених се на 21 години… тя беше 10 години по-голяма от мен.“
В края на разговора остава въпрос без окончателен отговор. Какво би казал за себе си, ако погледът е отвъд? „Дано да има Господ… но след като ме няма – живя достойно.“
