В една от най-сухите държави в света водата не идва от голяма река, нито се произвежда в достатъчни количества чрез обезсоляване на морска вода. Тя изминава стотици километри през пустинята, скрита дълбоко под пясъците, по огромни бетонни тръби. Либия е изградила една от най-амбициозните системи за управление на водните ресурси в историята – Велика изкуствена река, мрежа, която черпи вода от дълбоки подземни водоносни хоризонти в южната част на страната и я транспортира до гъсто населените райони по средиземноморското крайбрежие.
Проектът е започнат, след като при проучвания за нефт през 50-те години на ХХ век са открити огромни количества прясна вода под Сахара в Южна Либия. Става дума за т.нар. фосилни подземни води, натрупани преди хиляди години, когато климатът в тази част на Северна Африка е бил значително по-влажен. Водата се намира в големи водоносни системи, най-важната от които е Нубийската пясъчникова водоносна система, простираща се през Либия, Египет, Судан и Чад.
Идеята тази вода да бъде доставена в северната част на страната започва да се развива през 70-те години, а строителството на проекта официално започва през 1984 г. Системата е проектирана на няколко етапа, като мрежата е трябвало да достигне около 4000 километра. Според данни на администрацията на Велика изкуствена река днес функционират над 1300 сондажа, някои от които са с дълбочина над 500 метра.
Водата се транспортира от пустинните райони до градовете и земеделските зони чрез огромни предварително напрегнати бетонни тръби. Някои от тях са с диаметър около четири метра, дължина 7,5 метра и тегло между 73 и 80 тона. За производството им са използвани около пет милиона тона цимент.
При достигане на проектния си капацитет системата е трябвало да осигурява около 6,5 милиона кубически метра прясна вода дневно. Една от основните системи, свързваща районите Серир и Тазербо с Бенгази и други части на Североизточна Либия, е проектирана да транспортира около два милиона кубически метра вода дневно.
Първият етап от проекта е завършен през 1991 г., а водата достига до Триполи за първи път през 1996 г. Проектът е финансиран от либийската държава без заеми от Световната банка и други големи международни финансови институции, като стойността му е оценена на над 20 милиарда долара. Заради мащаба и сложността на проекта бившият либийски лидер Муамар Кадафи го нарича „осмото чудо на света“. През 1999 г. ЮНЕСКО отличава проекта с награда за значими научни изследвания в областта на използването на водните ресурси в пустинните райони.
🚨THE GARAMANTES OF THE SAHARA LIBYA!
— JerryXHub💫 (@JerryXhandle) September 10, 2026
Long before modern pipelines, they carved underground foggaras networks of tunnels that pulled water from deep aquifers across the desert. Irrigation systems that fed cities, farms, and trade routes while empires rose and collapsed around… pic.twitter.com/ddRwz6TeEH
Зад впечатляващата инфраструктура обаче стои сериозен проблем: водата, използвана от системата, не е възобновяем ресурс в обичайния смисъл на думата. Фосилните подземни води са се формирали в далечното минало, а днешните валежи не успяват да ги възстановяват достатъчно бързо. Това повдига въпроса колко дълго Либия може да разчита на тази система. През последните години експертите все по-често посочват необходимостта страната да развива други източници, преди всичко обезсоляване на водата.
Този въпрос е особено важен днес, тъй като Велика изкуствена река не е просто исторически инфраструктурен проект, а ключова част от водоснабдяването на Либия. През 2026 г. системата продължава да се сблъсква с технически проблеми, прекъсвания на електрозахранването и необходимост от обновяване на инфраструктурата.
Проблемите не са само технически. В началото на септември тази година либийските власти проведоха среща, посветена на състоянието на проекта, на която специално бяха обсъдени състоянието на сондажите, включително тези, които не работят, както и снабдяването на районите, изправени пред недостиг на вода. На 6 септември беше съобщено и за възобновяване на подаването на вода към градовете в Западните планини след приключването на запълването на част от тръбопровод с дължина около 261 километра.
Така Велика изкуствена река представлява своеобразен парадокс. От една страна, тя показва докъде могат да стигнат строителните възможности – изградена е система, която ежедневно пренася милиони кубически метри вода през пустинята. От друга страна, тя разчита на ресурс, формирал се в продължение на хиляди години, който днес се използва много по-бързо, отколкото природата би могла да го възстанови.
Наистина има „река“ под Сахара, но тя няма нито корито, нито брегове. Водата ѝ тече по тръбите – а въпросът е още колко дълго този поток ще продължи.
